Джейн Кренц - Рандеву

— Да, така е. Покажи ми каютата и след това напомни на капитана, че трябва да мине по долния маршрут. Ще следя как и какво правите.

— Ние знаем маршрута. Капитанът не обича да му се месят в работата. Корабът е добър…

— Какво правиш с това въже бе, човек? По дяволите!

Лъвджой се спъна в някакво въже, което хвана като в примка крака му. Изпусна Аугуста. Това беше нейният шанс.

Тя извика и го блъсна, докато той се олюляваше тромаво на палубата. Макар и през воала, видя вече по-ясно моряка с дрезгавия глас, който и се бе сторил познат. Той искаше да й помогне, но се подхлъзна — беше застъпил пелерината й.

— По дяволите! — изруга Шелдрейк, стана и грабна ръката на Аугуста. Двамата затичаха към трапа на кораба и скочиха във водата.

Хари видя, че Питър и Аугуста са вече вън от опасност. Шелдрейк щеше да се погрижи за жена му.

Графът притискаше към палубата разярения Лъвджой. Злодеят обаче се отскубна, изправи се и в ръката му проблесна кама.

— Продъни се в ада! Всички знаят, че ти си Немезида, но Паяка изпива кръвта на жертвите си, когато ги победи — изкрещя Лъвджой.

— Този път няма да пиеш чужда кръв! — отвърна Хари.

Лъвджой се хвърли върху него. Графът отстъпи назад и се приготви за атака, после рязко блъсна ръката на Лъвджой. В този миг и двамата изгубиха равновесие. Те политнаха встрани. Сборичкаха се върху палубата и се търколиха към трапа.

— Сега ти вече искаш много, Паяко! — извика Хари, като стисна ръката на Лъвджой и се опита да му отнеме камата. Върхът на острието беше точно над главата на графа. — Много избърза… Пося много смърт, проля много кръв. И всичко, за да прикриеш себе си, но накрая загуби — продължаваше Хари.

— Мръсно копеле! — кресна Лъвджой и очите му заблестяха. Ухили се злобно и се напрегна. С всички сили се опитваше да забие камата в челото на Немезида.

— Не, този път няма да загубя — изръмжа той. Усетил силата и озлоблението му, Хари бързо отмести глава. Пръстите му се впиха в китката на Лъвджой. Острието бавно се наклони. Паяка извика и в следващия миг се прободе на собствената си кама. Той се задави, цялото му тяло се затресе и от устата му потече струйка кръв.

— Паяка никога не е губил! — изхриптя той. — Никога!

Хари пое дълбоко въздух и каза:

— Грешиш. Ние трябваше да се срещнем, за да разчистим стари сметки. Последното рандеву се състоя.

Лъвджой мълчеше, само очите му святкаха. Миг след това се прекатури назад по трапа на кораба и умря така, както заслужаваше.

Графът чу нечии бързи стъпки. Беше Аугуста, която тичаше към него и го викаше, но той нямаше сила да й отговори.

— Хари!

Грейстоун почувства, че по лицето му се стича вода. Отвори очи и видя жена си, цялата мокра. Гледаше го с обич и загриженост. Беше прекрасна.

— Хари? Хари? Добре ли си, мили? Добре ли си? — тя се наведе към него, взе главата му и я облегна върху мократа си гръд.

— Добре съм, любов моя, защото зная, че всички сте в безопасност — каза той.

— О, Боже! Толкова се бях уплашила! Как разбрахте какво е станало? Как узнахте, че съм с него в Уамът? А името на кораба?

— Паяка винаги е имал дяволски добър късмет, но Грейстоун е познат като човек, който разнищва плановете дори на самия Луцифер — отговори Питър, който идваше зад тях.

Аугуста погледна към водата и потрепери, като видя тялото на Лъвджой да плува, обърнато с лице към дъното.

— Студено ти е, мила — тихо каза Хари. Той се изправи, прегърна я и извърна главата й, за да не гледа към трупа. — Трябва да се стоплиш и да се преоблечеш.

И ги поведе към близката гостилница.

Късно следобед Аугуста, Хари и Питър пристигнаха в имението „Грейстоун“. Цялата прислуга излезе навън да ги посрещне. Уверяваха го, че винаги са били сигурни в неговата победа и в спасението на господарката им.

Клариса Флеминг грейна от умиление, като видя как Мередит се втурна да посрещне родителите си.

— Мамо, толкова се радвам, че си добре! Знаех си, че татко ще оправи всичко — извика детето, протегна ръце към графинята и я прегърна, като се притисна към нея. — О, мамо, колко си смела!

— И ти си смела, Мередит. Никога няма да забравя колко смела беше, когато те открих в колибата. Ти изобщо не плака, нали? — каза Аугуста.

Мередит поклати глава, после скри лице в дрехите й.

— Тогава не плаках, но когато този звяр те отвлече и разбрахме, че си в безнадеждно положение, плаках много — призна детето.

— Аз не знаех какво да правя — каза Клаудия, сгушена в ръцете на Питър. — Чух изстрел, но ти ми беше поверила Мередит, затова не спрях коня, а тръгнах в луд галоп към имението. Тъкмо се прибрахме, когато дойдоха Питър и графът. Тогава те се сетиха, че онзи те е отвел в Уамът.