Джейн Кренц - Рандеву

Хари вдигна бастуна си и спря една карета, от която тъкмо бяха слезли група пияни младежи.

Той се качи и седна срещу Питър. И двамата мълчаха. Графът разсеяно гледаше през прозорците тъмните улици на Лондон. Питър бе вперил замислени очи в приятеля си. Най-после попита унесено:

— Интересна история, а?

— Да — едва чуто проговори Хари.

— И какво разбра от всичко това?

Хари си мислеше за разказа на Бликър.

— Не съм съвсем сигурен.

— Единственото вярно нещо може би е времето. Болингър е бил убит на другата нощ след пожара. Могъл е да подпали клуба и да убие един от членовете му, за да заличи следите си. А след това е бил застрелян на излизане от Лондон — разсъждаваше Питър.

— Да.

— Доколкото знаем, Паяка престана да действа веднага след абдикирането на Наполеон през четиринадесета година. Това съвпада със смъртта на Болингър. Той е бил застрелян през месец март същата година. През времето между бягството на Наполеон от Елба и последната му битка при Ватерло не се е появявал. Разгромът на Наполеон беше неизбежен и може би той е знаел това. Затова и не се появи повече.

— Прав си. Паяка изчезна някъде през пролетта на 1814 година. Може би той самият просто е станал жертва. Мислиш ли, че Ричард Болингър може да бъде Паяка? — попита Хари.

— Хм… Много от големите шпиони понякога стават жертва на най-случайни произшествия — продължи Питър.

— Хм… хм…

— О, страшно мразя, когато си в такова настроение. С теб изобщо не може да се разговаря.

Хари се обърна и погледна Питър право в очите.

— Надявам се, че няма да кажеш за предположенията си на Аугуста.

— Да не съм луд. Все пак искам да доживея до първата брачна нощ с Клаудия Болингър. Изобщо не бих искал да рискувам — засмя се той. — Въпреки всичко аз обичам Аугуста, тя е мой добър приятел, роднина на бъдещата ми съпруга, а освен това е графиня Грейстоун — жена на моя най-добър приятел. В никакъв случай не желая да я наскърбя с моите празни предположения, че брат й може да е бил предател.

— Точно така — процеди през зъби Хари.

След половин час каретата спря пред дома на графа. Хари пожела лека нощ на Питър и се качи по стълбите.

Икономът Кредок отвори вратата, прозявайки се, и уведоми господаря си, че всички в къщата спят, с изключение на госпожа Грейстоун.

Хари кимна и влезе в библиотеката. Наля си чаша бренди и се загледа през прозореца, докато премисляше всяка подробност от преживяното тази нощ.

Той допи питието си, отиде до писалището и видя върху него лист хартия, сложен така, че веднага да се забележи. На него беше написано:

Програма за четвъртък:

1. Сутрин — посещение на книжарници.

2. Следобед — разходка в парка и наблюдение на пускането на балона на господин Митфорд във въздуха.

P.S. Надявам се, че програмата ще бъде одобрена.

Хари се замисли. Настроението на съпругата му се усещаше дори и по бележките, които му оставяше. Ако беше докоснал листа, той сигурно щеше да го опари.

В парка се бе събрала огромна тълпа, която искаше да наблюдава издигането на балона, който всеки момент щеше да се понесе в безоблачното лятно небе. Още с пристигането им Мередит започна да задава толкова много въпроси, че Аугуста едва смогваше да й отговори.

— С какво е пълен балонът?

— Понякога се пълни с водород, но тъй като е опасно, днес господин Митфорд ще го напълни с горещ въздух. Нагряват го с тези горелки. Той ще издигне балона. Виж тези торбички, пълни с пясък. Когато се качи в него, господин Митфорд ще ги изхвърли зад борда, за да полети по-леко и по-бързо. Защото горе вятърът ще охлади въздуха, а той иска да прелети доста голямо разстояние.

— Когато балонът се издигне високо, става ли горещо?

— Чувала съм, че на хората горе им става студено.

— Интересно. А защо? — продължаваше настойчиво Мередит.

— Нямам представа. Питай баща си — познанията й по този въпрос свършваха дотук.

— А мога ли да се кача на балона?

— Не, мила. Баща ти няма да бъде съгласен. Макар че това ще бъде голямо приключение.

— Ще бъде чудесно, нали?

Суетнята около балона се засили. Бяха го напълнили с горещ въздух. Въжетата, които го задържаха, бяха стегнати върху колчета, забити в земята. Но времето за полет беше дошло и господин Митфорд — слабичък и енергичен човек, подскачаше насам-натам и раздаваше заповеди на няколко момчета, които послушно му асистираха.

— Отстъпете! Всички да отстъпят назад! — извика Митфорд.

Той се качи в коша с още двама души и тълпата се отмести по-далече от въжетата.