Джейн Кренц - Рандеву

— Е, милорд? — прошепна тя.

— Това са протоколи за закодирани сведения, които са били изпращани по куриери по време на войната. Познавам някои от тях, защото моите хора са улавяли повечето и аз съм ги разчитал.

— Но какво общо има всичко това с брат ми?

— Това е личен дневник, Аугуста, личен протокол. Което ще рече, че никой не се е докосвал до него освен притежателят му.

— Но кой може да е той? Кажи ми! — настояваше тя.

— Само онзи, който е знаел за сведенията, за имената на куриерите и френските агенти. Само той е могъл да има такъв дневник. И този дневник е принадлежал на Паяка.

— Но какво общо има брат ми? — Аугуста изпадна в паника.

— Изглежда, че някой иска да ни подведе на грешна следа. Някой се опитва да ни докаже, че брат ти е Паяка.

— Но това е невъзможно! Това е долна лъжа! — извика тя и скочи на крака.

— Моля те, седни и се успокой! — каза тихо Хари.

— Няма нито да седна, нито да се успокоя — Аугуста отиде до писалището, наведе се към графа и натъртено му заяви право в лицето: — Не зная какви доказателства имате. Чувате ли ме? Но моят брат не е предател! Повярвайте ми, не е! Един Нортъмбърланд-Болингър не може да бъде предател. Ричард не е Паяка! Повярвайте ми!

— Вярвам ти.

— Вярвате ми? Вярвате, че този дневник не принадлежи на Ричард? Наистина ли, милорд? Аз съм сигурна, защото почеркът не е на брат ми. Кълна се в това.

— Почеркът няма значение. Всеки умен мъж от шпионажа би променил почерка си. Още повече, когато пише такива неща.

— Но, Хари! — викна Аугуста.

— Има други причини, които ме карат да вярвам, че брат ти не е Паяка.

— Много се радвам, милорд, че сте на това мнение. Никога няма да го забравя. Много съм ви благодарна.

Хари мълчаливо я наблюдаваше. Пръстите му барабаняха по кожените корици на книгата.

— Много се радвам да го чуя, мадам — той сложи дневника в чекмеджето на писалището и го заключи.

— Истина е, Хари — усмихна се широко Аугуста и после попита: — Като имам предвид кървавото стихотворение и тази книга, мога ли да ви задам един въпрос?

— Кажи.

— Какво ви кара да вярвате, че брат ми не е Паяка?

— Отговорът е ясен, Аугуста — каза Хари.

— Е, милорд? — тя пак се усмихна.

— Аз живея от доста седмици с един представител на рода Нортъмбърланд-Болингър и наблюдавам реакциите и поведението на тази порода. И мога да кажа, че тези Нортъмбърланд-Болингър притежават следните качества… — той леко потрепери.

— Да, Хари, продължавай — Аугуста отново седна. Беше объркана.

— Да-а… Искам да бъда точен… нито един от тази порода не притежава темперамента, нужен за шпионин.

— Какво искате да кажете с това? — настръхна тя.

— Искам да кажа, че вашият род е прекалено емоционален, твърде див, недискретен, невъздържан и идиотски, за да стане някой от вас шпионин. Или да кажем царя на шпионите.

— Аха, тъй значи?! Как смеете да говорите така! Как смеете да обиждате мен и рода ми! Извинете се веднага, сър! Искам удовлетворение! — Аугуста скочи на крака, обезумяла от гняв.

— Не ставай смешна. Никой не се извинява за това, че е казал истината.

— Вие за кой ли път обиждате семейството ми. Вие се подигравате и това ви доставя удоволствие… — яростта й се разпалваше все повече.

Хари я гледаше с удивление. Той бавно се надигна от стола и когато заговори, гласът му бе тих и спокоен:

— Моля? Не те разбирам.

— Чухте много добре, сър. Призовавам ви на дуел. Какво оръжие предпочитате? — тя цялата трепереше от гняв и обида. — Кажете ми веднага какво оръжие предпочитате! Ясно ли е?

— Ясно? Да-а… може би ще има дуел. И така, понеже е редно този, който е предизвикан на дуела, да избере оръжието и мястото, където ще се проведе дуелът…

— Хари! Какво правите, милорд? — графинята отстъпи, като видя, че съпругът и тръгва към нея, и хукна.

Грейстоун я настигна точно когато тя се опитваше да отвори вратата. Хвана я здраво през кръста и я метна на рамото си.

— За Бога, Хари, недей! Спри! Хари! — Викаше тя и риташе отчаяно.

— Щом искате дуел, мадам, сега ще се дуелираме. Ще използваме оръжията, с които самата природа ни е дарила, а мястото на дуела ще бъде моето легло.

— О, Хари! Изобщо не съм искала така.

— Много съжалявам — саркастично се извини той.

Хари се изкачваше по стълбите, преметнал на рамо Аугуста, когато на вратата на кухнята се появи Кредок. В движение навличаше сакото и обувките си.

— Чух някой да вика, сър — уплашено каза икономът.

— Няма нищо. Всичко е наред. Ние с графинята си лягаме. Ела да запалиш лампите горе.