Джейн Кренц - Рандеву

Хари въобще не мислеше за кобилата, която се мотаеше до една туфа с избуяла трева. Завладян бе единствено от желание да вкара Аугуста в леглото.

— Хари, моля те. Пусни ме веднага на земята. Какво ще си помисли Мередит?

— Кога пък стана толкова морална, мадам?

— Откакто имам голяма дъщеря — отвърна Аугуста и двамата избухнаха в смях.

Късно вечерта Хари отвори вратата на спалнята и свари съпругата си пред тоалетната масичка. Прислужницата току-що бе оправила леглото й.

— Готова съм, Бетси. Можеш да си вървиш.

Аугуста вдигна очи и в огледалото видя Грейстоун.

— Да, мадам. Лека нощ, господине — Бетси направи реверанс и затвори вратата след себе си.

Аугуста се изправи. Халатът й се разтвори и Хари видя, че бе облечена в прозрачна муселинена нощница, през която се виждаха гърдите й. Той погледна по-надолу към тъмното хълмче, украсило като корона сгъвката между бедрата й. Почувствува как в него се надига възбудата.

— Идваш за стихотворението, нали? — попита жена му.

— То може да почака. Идвам за теб, Аугуста.

Аугуста стана от леглото. Тялото й бе още топло и натежало от страстната любов на Хари. Тя запали свещ и я отнесе до тоалетната масичка. Графът се размърда:

— Аугуста? Какво правиш?

— Търся стихотворението на Ричард.

Тя отвори кутията, в която бяха огърлицата и един прегънат лист хартия.

— Почакай до утре сутринта — каза Хари, надигна се и подпря с ръка главата си.

— Не, искам всичко да приключи сега, в този миг — тя му подаде листа. — Ето, чети!

Той пое хартията от ръката й и сбърчи вежди.

— Сега не мога да кажа нищо. Трябва да поработя над него.

— Казах ти, че са глупости. Чисти измислици. Когато умираше, Ричард ме помоли да взема листа и да го запазя. Писал го е в агонията си. Може би е халюцинирал.

Хари погледна Аугуста. Тя тутакси млъкна, въздъхна, седна на ръба на леглото и се вторачи в кафявите петна върху листа. Знаеше думите наизуст:

Аугуста чакаше нетърпеливо, докато Хари препрочете стихотворението. Когато свърши, той я погледна замислено, напрегнато и студено.

— Показвала ли си го досега на някой друг?

— Няколко дни след смъртта на Ричард у чичо Томас дойде някакъв мъж. Той помоли да му покажа всичко, намерено до тялото на брат ми. Видя и стиха.

— И какво каза?

— Че това са глупости. Не прояви никакъв интерес. Важни за него бяха само документите. Тогава той започна да намеква, че Ричард е продавал информация на французите. Заедно с чичо Томас се разбраха да мълчат по този въпрос.

— Спомняш ли си името на мъжа?

— Краули. Мисля, че така се казваше.

— Краули? Да, разбира се. Този тъпак! Не се учудвам, че не е проявил никакъв интерес.

— Защо говориш така?

— Краули беше голям глупак.

— Беше? Защо беше?

— Той умря преди година. Беше голям идиот, нагърби се с непосилна за него задача, която му костваше живота.

Аугуста седна на кревата и подпря глава върху коленете си.

— Мислиш ли, че стихотворението е някакъв код? — тихо рече тя.

— Да. Така предполагам. Трябва да го проуча много сериозно — Хари грижливо сгъна листа.

— Ако е закодирано известие, значи Ричард е трябвало да го предаде на англичаните, а не на французите — продължи Аугуста.

— Това няма значение. Не ме интересува изобщо какво е правил брат ти преди две години. Аз никога няма да съдя теб заради неговите постъпки. Повярвай ми, моля те.

— Вярвам ти — тя поклати бавно глава. Наистина му вярваше.

— Студено ти е. Ела и се завий! — той изгаси светлината и я прегърна.

Сгушена в него, Аугуста усещаше как Хари лежи буден. И тя дълго не можа да заспи — мислеше за стихотворението и за брат си. Призори съпругът й се измъкна тихо от леглото. Аугуста погледна през прозореца. Съмваше се.

На сутринта Хари закуси набързо и изчезна в библиотеката, без да продума нито на Мередит, нито на жена си. Беше изцяло погълнат от мислите около разучаването на стихотворението. Но никой не му обърна внимание — бяха свикнали с тези му състояния.