Джейн Кренц - Рандеву

Сега той може би беше попаднал на следа. Стихотворението на Ричард Болингър вероятно значеше нещо, водеше нанякъде, а може ми беше абсолютна глупост. Той трябваше да го види. Вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за него. Но трябваше да бъде по-внимателен. Грешката беше само негова. Нямаше търпение да види стихотворението и беше сигурен, че Аугуста ще се подчини, ала удари на камък.

Ако сега отиде при нея и я застави насила да го даде, ще загуби любовта й. Тя няма да му прости никога. От друга страна чувството й за вярност към паметта на брат й беше много силно изявено, по-силно, отколкото чувството за вярност към съпруга… Той удари с юмрук по писалището и скочи от стола. По пътя към Дорсет бе казал на Аугуста, че не държи толкова на любовта, колкото на верността й. Верността беше по-важна от любовта и тя бе съгласна с това. Обеща, че ще бъде вярна. Закле се, че ще изпълнява съпружеските си задължения.

Той излезе от библиотеката и тръгна по коридора към спалнята на Аугуста.

Тя седеше на малкото диванче в стаята си и подсмърчаше в носната си кърпичка, поръбена с дантела. Когато вдигна поглед към вратата, очите й се изпълниха със страх, ярост и сълзи. „Тези Нортъмбърланд-Болингър са ужасно чувствителни“ — помисли си Хари.

— Какво правиш тук, Грейстоун? Ако си дошъл да вземеш стихотворението със сила, това няма да стане, защото го скрих на тайно място.

— Искам да ви уверя, мадам, че ако поискам, винаги бих го намерил. Знаете много добре, че обичам да се ровя в разни загадки и в скривалища — той затвори вратата и застана пред нея, леко разкрачил крака, готов сякаш всеки момент да започне битката.

— Ще ме измъчвате ли, господине?

— Не. Не желая разпри помежду ни, любов моя.

Тя изглеждаше толкова нещастна, обидена и горда, че Хари започна да омеква.

— Наричате ме „любов моя“? Та нали вие не вярвате в любовта? Не си ли спомняте какво говорехте?

Хари застана до тоалетната масичка и замислено се загледа в стъклениците с пудра, крем и парфюм, в обкованите в сребро четки, гребени и други женски дреболии. Помисли си колко обича да влиза незабелязано тук, да спира до вратата, свързваща двете спални, и да наблюдава съпругата си, седнала пред огледалото, облечена в прозрачната си нощница, как реше кестенявите си къдрици и ги прибира под дантелената нощна шапчица. Всичко това му доставяше огромно удоволствие. Сега обаче той рискуваше да загуби Аугуста, ако не внимава в думите и поведението си. Хари се отмести от тоалетката и я погледна. Тя бе вперила в него разтревожените си очи.

— Не мисля, че сега е време да разговаряме за твоето отношение към любовта изобщо — кратко рече той.

— Наистина, милорд. А за какво ще говорим?

— За твоята лоялност.

Тя премигна и още повече се напрегна.

— Какво искате да кажете, Грейстоун?

— В деня на сватбата ти се закле, че ще изпълняваш всички съпружески задължения. Едно от тях е верността. Или забрави за това?

— Не, милорд. Но…

— А след това, точно в тази стая и пред този прозорец ти се закле още веднъж, че ще следваш своя съпружески дълг.

— Но това не е честно.

— Кое не е честно? Не искаш да ти напомням за обещанията и клетвите ти? Надявам се, че ще ги спазваш.

— Но случаят е съвсем друг. Не можеш да ме обвиниш в нарушение на моите задължения. Въпросът засяга брат ми. Не можеш ли да разбереш това?

— Разбирам, че си разкъсана между предаността към паметта на брат си и верността към твоя съпруг. Намираш се в много трудна ситуация и съжалявам, че самият аз я предизвиках. Това е моментна криза, Аугуста.

— О, Хари, по дяволите! — тя сви юмруци и удари коленете си.

— Разбирам как се чувстваш. Имаш право. Още веднъж се извинявам, че по този начин поисках стихотворението на Ричард. Но това е много важно за мен.

— За мен също.

— Да, така е. Аз усетих, че за теб бе по-важно да запазиш честта на брат си, отколкото да останеш вярна на съпружеските си задължения — настояваше Хари.

— А вашите задължения и вярност към съпругата ви?

— Аз обещах да пазя пълно мълчание по отношение на брат ви. Това е всичко, което мога да направя.

— Дори ако това стихотворение разкрие, че той е бил предател?

— Няма значение. Човекът е мъртъв. Никой не би преследвал мъртвец. Законът няма да се занимава с него.

— Да, но какво ще стане с неговата чест и репутация? Те остават и след него.

— Признай, че се страхуваш да узнаеш истинското съдържание на стихотворението. Ти се боиш заради самата себе си. Защото си издигнала брат си на пиедестал и не искаш той да рухне.