Джейн Кренц - Рандеву

След като реши кого да поканят, Аугуста се качи на горния етаж при съпруга си. Завари го в библиотеката да разглежда военни карти от времето на римското нашествие в Египет.

— Да, мила? — попита той, без да я погледне.

— Искам да дам прием тук, в „Грейстоун“. Хари, трябва ми твоето разрешение.

Той обърна поглед към нея.

— Прием? Тук, в „Грейстоун“? Къщата ми, пълна с хора?

— Ще поканим най-близките: чичо ми, братовчедка ми, няколко приятелки от „Помпея“, господин Шелдрейк. И, разбира се, някой, когото ти посочиш. Много бих искала Сали да бъде тук.

— Не разбирам нищо от това, Аугуста. Никога не съм организирал подобни неща.

— Не се притеснявай за това. Ще се погрижа за всичко. Майка ми ме е научила да посрещам гости. Един такъв прием ще даде възможност нашите гости да се позабавляват, а също така да бъдат поканени и нашите съседи.

— Мислиш ли, че това е необходимо?

— Повярвай ми, да. Това е моето поле на действие. Всеки човек има определена склонност към нещо. Моята е да уреждам приеми и да каня гости.

— Един е достатъчен. Не искам приемите ни да станат навик. Това е загуба на пари и време, Аугуста.

— Да, господине. Така е наистина.

Независимо че знаеше какъв човек е Хари — загадъчен, тираничен и особняк, — Аугуста преживя истински шок една седмица след разговора в библиотеката, защото събитието я свари неподготвена.

Този ден графинята пишеше нещо в спалнята си, когато на вратата се почука. Влезе една от прислужниците и каза, че графът е наредил да се качи незабавно в библиотеката му.

— Незабавно ли? — учудено погледна Аугуста.

— Да, мадам. Каза, че е много спешно — рече разтревожено момичето.

— Господи, дано нещо лошо не се е случило — Аугуста остави перото на писалището.

— О, не, мадам. Мисля, че не е нищо лошо. Мис Мередит беше при него, а после излезе и сега е горе в класната стая. Видях я, като прибрах чашите от чая.

— Добре, Нан. Кажи на графа, че ще отида.

— Да, мадам — Нан се поклони и излезе. Любопитна да узнае причината за това бързо повикване, Аугуста не се забави много. Преди да излезе от стаята, се спря пред огледалото. Беше облечена с кремава муселинена рокля, гарнирана около деколтето в зелено. На корсажа имаше панделки в същия цвят.

По вида на прислужницата й стана ясно, че Хари не е в добро настроение. Затова извади от чекмеджето едно шалче и го омота около врата си, за да закрие малко голотата си. Хари й беше заявил, че намира дрехите й за скандални, и тя не искаше да го дразни. Аугуста въздъхна. Всяка жена трябваше да се съобразява с настроенията на съпруга си.

След сватбата им Хари отстъпи за много неща — например за учебната програма на Мередит. Усмихната, графиня Грейстоун се промъкна в библиотеката. Хари беше като буреносен облак. Никога не бе го виждала в такова състояние. В него имаше нещо хищническо, строго и същевременно тъжно, особено в израза на лицето му.

— Искали сте да говорите с мен, милорд.

— Да.

— Ако е във връзка с приема, трябва да ви уверя, че всичко е наред. Поканите са разпратени и вече започнах да получавам отговори по пощата. Намерила съм музиканти и съм инструктирала готвачите.

— Не давам и пет пари за вашия прием, мадам — сърдито отсече Хари. — Преди малко разговарях с дъщеря си…

— Да, господине?

— Тя ми каза, че в деня на пикника, когато сте разговаряли за вашия брат и сте изброявали неговите добродетели, вие сте споменали, че преди да умре, той ви е оставил нещо за спомен.

— Да, така е — прошепна Аугуста с пресъхнала уста.

— Той ви е оставил едно стихотворение, в което се разказва за паяка и неговата мрежа.

— Да, милорд. Това е малък стих. Нямам намерение да го показвам на Мередит, ако се притеснявате от това. Дори и да го бях показала, в това няма нищо лошо. Понякога децата харесват страховити неща, особено стихове.

— Не съм съвсем сигурен. Пазите ли го още?

— Да, разбира се.

— Дайте ми го веднага. Искам да го видя.

— Не ви разбирам, Грейстоун. Защо искате да видите стихотворението на брат ми? То никак не е хубаво. На места е дори глупаво, но го пазя, защото е написано с кръвта на брат ми. Преди да издъхне, той го тикна в ръцете ми и заръча да го пазя. Това бе неговото последно желание. Няма да го хвърля никога.

— Иди и донеси стихотворението, Аугуста!

— Защо искате да го видите? Да не би да подозирате нещо?

— Не мога да ти отговоря, преди да съм го видял. Веднага го донеси, Аугуста! Трябва да го прочета.

— Не съм убедена, че трябва да ви го дам, господине, докато не разбера защо настоявате толкова — каза тя и тръгна към вратата.