Джейн Кренц - Рандеву

Бих искала да ти дойда на гости. Кога ще се върнеш в Лондон?

Аугуста дочете писмото и бавно го сгъна. Беше и приятно да получи новини от братовчедка си. Но още по-приятно й беше, че Клаудия се нуждаеше от нея и че й липсваше.

— Аугуста, Аугуста, къде си? — Мередит връхлетя върху нея, размахвайки голям лист хартия. — Току-що завърших една рисунка с акварели. Харесва ли ти? Леля Клариса каза да попитам за мнението ти, защото ти си настоявала да рисувам.

— Да. Аз държах много за това — Аугуста погледна госпожица Флеминг, която съпровождаше малката.

— Господин графът ме информира за вашето желание. Макар че и двамата сме на противното мнение.

— Да, зная. Но рисуването доставя удоволствие.

— Всеки ученик трябва да се отнася сериозно към предмета, който изучава, а не да си създава удоволствия.

— Виждам, че Мередит е много прилежна в работата, която върши, дори и когато рисува. Защото рисунката е много хубава — Аугуста се усмихна на детето, което стоеше между двете жени и гледаше ту едната, ту другата.

— Наистина ли? — попита неспокойно Мередит, докато графинята разглеждаше рисунката. Тя беше изпълнена в бледосиньо, зелено и жълто, а фонът беше златист.

— Това са дървета — обясни Мередит и посочи зелените и жълти петна. — Синьото е небето. На места не се вижда, защото боята започна да капе от четката.

— Прекрасни дървета! Много ми харесва и небето. Но какво е това златистото? Това е фонът, нали?

— Това е Грейстоун — рече гордо Мередит.

— Баща ти?

— Не, нашата къща.

— Да. Познах, но просто исках да те изпитам. Прекрасна творба, Мередит. И ако ми разрешиш, сега ще я окача на стената.

— Ще я окачиш на стената?! Къде? — момиченцето я гледаше с ококорени очи.

— Ами тук, на стената в галерията. Може би тук, под портрета на майка ти.

— Мислиш ли, че татко ще разреши?

— Разбира се, сигурна съм.

— Лейди Грейстоун, мисля, че това е доста своеволна постъпка. Тази галерия е предназначена за семейни портрети, рисувани от известни художници. Мястото не е подходящо за излагане на учебни рисунки.

— Напротив. Мисля, че една такава рисунка ще освежи галерията. Видът й е много строг.

— А ще я сложим ли в рамка? — детското лице грейна.

— Да, разбира се. Всяка хубава картина се нуждае от рамка.

— Стига развлечения, млада госпожице. Бягай горе, ще дойда след няколко минути!

— Да, лельо Клариса — очите на Мередит преливаха от щастие. Тя се поклони и излезе бързо от галерията.

Изражението на Клариса стана злобно.

— Мадам, трябва да си поговорим за обучението на Мередит. Известно ми е, че графът ви е разрешил да вземате участие в него, но аз не съм съгласна да позволявате на Мередит волности. Вашият съпруг никога не би разрешил подобни неща на дъщеря си. Той не би искал неговото дете да се превърне в глупава млада дама, неспособна да проведе един нормален разговор.

— Да, госпожице Флеминг. Старая се да ви разбера.

— Мередит е свикнала да учи сериозни неща. И ви моля да не ги изменяте.

— Благодаря за забележката. Ако не беше вашето обучение и грижи, Мередит нямаше да има такива добри познания и аз дотук не бих променила нищо.

— Благодаря, мадам.

Аугуста бе живяла при богати роднини, затова знаеше как се чувства Клариса сега.

— Обещавам да не изменям програмата, но мисля, че детето се нуждае от малко разтоварване. Дори леля Прудънс съветва в книгите си да се разнообразява обучението с дейности като рисуване и излизане сред природата. Моята братовчедка Клаудия в момента пише книга и отделя цяла глава на извънкласното обучение на подрастващите момичета, като на първо място препоръчва рисуването.

Клариса премигна.

— Вашата братовчедка пише книга?

— Да. Защо? — изведнъж Аугуста си даде сметка, че бе наблюдавала това изражение у Клаудия и у другите дами, посещаващи „Помпея“. Стана й ясно, че Клариса пише книга.

— О, госпожице Флеминг, да не би да пишете книга?

Неочакваният въпрос накара Клариса мигом да се изчерви.

— Да. Работя над нещо такова. И имам много идеи. Но зная възможностите си — рече скромно тя.

— О, госпожице, не бъдете толкова скромна. Ние не познаваме възможностите си, докато не ги проверим докрай. Имате ли нещо написано?

— Да, някои неща — промърмори тя. — Мислех да ги дам на Грейстоун, но се страхувам, че той ще ги сметне за елементарни.

— Не искам да отричам ерудицията му, но моят съпруг пише за академична публика, а вие — за подрастващите. Това са различни нива.