Джейн Кренц - Рандеву

— Може би е отговор на много въпроси, които вълнуват и двама ни.

— Може би въпроси, отнасящи се до шпионажа, господине?

— Напълно възможно… Не напълно… но е възможно — процеди през зъби Хари, като правеше пауза след всяка дума. — В случай, че брат ти е работил за французите.

— Той не би го направил.

— Аугуста, не мога да слушам повече твоите измислени теории. Съчиняваш ги само за да защитиш Ричард Болингър. До този момент нямах никакви забележки по този въпрос. Но това стихотворение променя всичко.

Аугуста се опомни.

— Няма да го покажа, докато не ми обещаеш, че след това няма да обвиняваш Ричард в измяна.

— Не давам и пет пари за неговата измяна или невинност. Имам лична причина, за да искам да го прочета.

— Но след това вие ще се опитате да представите Ричард за виновен.

Грейстоун стана и с две огромни крачки отиде при жена си.

— Веднага го донеси, Аугуста!

— Няма! Докато не ми дадете честната си дума, че ще мълчите за смъртта на брат ми.

— Ще запазя тайна относно неговата работа за французите. Ако изобщо е имало такова нещо.

— Не е достатъчно.

— По дяволите! Това е всичко, което мога да обещая.

— Ще ти го дам, ако обещаеш, че изобщо ще мълчиш и ще запазиш репутацията на Ричард чиста. Брат ми беше честен човек. И аз ще го защитавам до края на дните си.

— За Бога, госпожо, направете това, което ви казах!

— Войната свърши, Грейстоун. Не можете да ме принудите. Стихотворението е лично мое. На никого няма да го дам. Най-малкото на вас, който искате да обвините Ричард в измяна.

— Мадам! Ще направите това, което казах. Заповядвам ви! Донесете стихотворението на брат си. И то сега!

— Никога. И ако настоявате да го вземете или приложите сила, аз ще го изгоря, макар че е написано с кръвта на любимия ми брат — Аугуста се обърна рязко и напусна библиотеката.

След като затвори вратата, отвътре се чу трясък. Хари беше хвърлил нещо тежко и чупливо по стената — Вероятно някоя голяма стъклена чаша.

Зашеметен от това, че не се владее, Хари погледна яростно счупената чаша. Парчетата блестяха на слънцето като фалшивите рубини от огърлицата на Аугуста. Той не можеше да повярва, че тя го бе накарала да излезе от кожата си. Тази жена го беше омагьосала. Понякога я желаеше диво, друг път го изпълваше с особено чувство на благодарност, когато я гледаше как се занимава с дъщеря му. Имаше мигове, когато го караше да се усмихва, а след това да изпада в ярост. А сега тя направо го докара до ръба на лудостта. Той я ревнуваше от Ричард Болингър — смелия, неудържимия, а може би и изменника Ричард. Човекът, който още живееше в сърцето й не като любим мъж, но като неин любим брат, последен от рода Нортъмбърланд-Болингър.

Значи имаше в това сърце една част, запазена за Ричард. Тя не принадлежеше на Хари, бе заключена за другите и той не можеше да проникне там.

Аугуста щеше да запази завинаги представата си за величествената фигура на своя по-голям брат. И тя трябваше да брани неговата чест с цената на всичко.

„Да се продъниш в ада, проклето копеле! Ти още живееш в съзнанието на жена ми, но аз ще те изкореня оттам“ — изруга наум Хари и седна отново. Но веднага си спомни, че връзката му с Аугуста беше още крехка и ако тръгне срещу Ричард, тя без съмнение ще го намрази завинаги. Тя му го бе доказала току-що. „Копеле — помисли си Хари отново. — Но как ще се преборя с тебе, като си вече дух?“ Той се изтегна на стола и започна да обмисля ситуацията. Трябваше да признае, че от самото начало не постъпи правилно. Не беше нужно да вика Аугуста в библиотеката и да вдига такъв скандал, нито да й заповядва. Истината бе, че когато Мередит съвсем случайно спомена за това, Хари бе завладян от амбицията да види стихотворението час по-скоро. Той убеждаваше Шелдрейк да забрави всичко, свързано с войната, да остави преживения ужас зад гърба си. Сега обаче разбра, че беше невъзможно. Да забрави човека, наречен Паяка! Толкова хора загинаха заради него. Много агенти рискуваха живота си, за да се доберат до следите му. Един от тях беше Питър Шелдрейк. Имаше доста неуспешни сражения именно заради този негодник. Грейстоун знаеше, че шпионинът е англичанин и този факт, го подлудяваше.

Хари имаше репутацията на хладнокръвен и логично мислещ разузнавач. Такъв трябваше да бъде всеки, който поемаше подобни трудни задачи и рискове. Ако за миг се поддадеше на чувствата си, веднага би се провалил.

В барутния дим на битките много неща останаха недоизяснени. Макар Хари да се бе заклел, че ще преодолява чувството за мъст, мисълта, че Паяка е някъде наблизо, бе предизвикателство.