Джейн Кренц: Споделен сън

— Даяна.

Гласът на Колби прониза червения сумрак около нея. Тя отвори очи и видя мрачното му лице на светлината на фенера, който държеше.

— Знаех, че си жив — задъха се тя. — Знаех, че ще дойдеш. — Коженият нашийник падна от устата й и пещерата се изпълни от неистовия й писък на болка.

— Всичко е наред, скъпа. Аз съм тук.

— Татко? Къде си? Къде е Даяна? Тя добре ли е? О, Боже. Татко, тя ражда.

— Остави Даяна да се справи сама. — Но гласът на Колби беше безкрайно нежен и успокоителен, докато коленичеше до нея. — Всичко ще е наред, малка моя амазонке. Знаех, че добре ще се погрижиш за нашето дете, докато пристигна. Знаех, че мога да разчитам на теб.

Даяна се подчини на напиращата нужда да се освободи от нещото, което я тласкаше отвътре. Сега всичко щеше да е наред. Колби беше тук. Тя то чуваше как й говори тихо и дава на Брандън нареждания. Не се интересуваше какво говореха или вършеха. Колби знаеше какво да прави. Винаги е знаел. Тя се съсредоточи в раждането. Трябваше да даде всичко от себе си.

Няколко минути по-късно пещерата беше изпълнена от нов вик. Беше жизненият писък на едно здраво, новородено дете.

— Тя се появи, Даяна. Нашата малка Табита се появи.

Жива и здрава.

Даяна вдигна мигли и погледна Колби. Той коленичеше между нозете й. В ръцете си държеше дъщеря си, увита в дънковото яке на Брандън. На светлината на фенера, който държеше Брандън, тя виждаше триумф и щастие в очите на съпруга си.

— Обичам те, Даяна.

— Обичам те, Колби. — Даяна се отпусна. Този път, помисли си тя, Колби не се упражнява.

Той наистина го чувства.

— Имате посетители — съобщи медицинската сестра и пое спящото бебе от ръцете на Даяна. После го сложи в кошчето до болничното легло. — Да ги поканя ли?

Даяна кимна, вперила поглед в дъщеря си. Все още й беше трудно да повярва, че е станала майка. Вратата се отвори и влезе Брандън. След него вървеше Маргарет Фулбрук.

— Маргарет. — Даяна погледна другата жена с изненада и задоволство. — Боже Господи, изглеждаш чудесно. Защо си станала от леглото? Добре ли си?

— Казах ти, че тези млади лекари нищо не разбират. Оказа се, че нямам сърдечен удар в края на краищата. Цялата врява и болките се дължат на нещо, което наричат херния. Наподобява симптомите на сърдечен удар и те кара да умираш от страх. — Маргарет Фулбрук й се усмихна. — А ти как се чувстваш, мила?

— Малко уморена — призна Даяна. — Но най-вече съм объркана. Имам милион и един въпроси и колкото пъти се опитах да накарам Колби да ми даде отговори, толкова пъти той променяше темата.

Брандън се усмихна.

— Повече го е грижа ти и детето да сте добре, отколкото да отговаря на въпроси. Освен това, след като ви свалихме двете от пещерата, теб те унасяше на всеки две минути.

Даяна имаше неясни спомени от слизането по пътеката. Бяха я увили в одеяло от линейката, която Брандън беше извикал. Колби носеше Даяна, а един от медицинските служители носеше Табита. Спектър ги следваше. Даяна бегло си спомняше как Колби дава нареждания на всички наоколо, но най-ясен беше споменът й от безопасността, която чувстваше в прегръдката му.

— Разкажи ми какво се случи, Брандън.

— С Хари и Еди ли?

— Да. — Даяна го погледна. — Предполагам, че не сте имали проблеми с Хари?

— Нищо работа. — В усмивката на Брандън се долавяше позната мъжка самоувереност. — Татко каза, че в този случаи аз съм бил директният му удар. — Усмивката му се стопи и той придоби сериозно изражение. — Но когато разбрахме, че си в опасност, татко побесня. Съмнявам се дали онзи стар корвет, който е шофирал някога, е хвърчал по Ривър Роуд така, както твоят буик снощи. Татко наистина е страхотен шофьор.

Даяна се усмихна на възхищението в гласа на Брандън — Как разбрахте, че Еди ме е завел при водопада?

— Хари ни каза.

Нещо в погледа на Брандън накара Даяна да вдигне вежди.

— По собствено желание?

— Нещо такова. — Брандън продължи разказа си. — Хари каза, че Еди трябва да те бутне от водопада. Но когато стигнахме до площадката за паркиране, видяхме, че корветът вече беше там. Татко не тръгна по пътеката, която води до върха. Каза, че знае къде си. Следващия миг вече се катерихме по ръба зад водопада.

— Пещерата „Окованата жена“ — тихо рече Маргарет. Невероятно. Даяна, как изобщо си изкачила тази пътека през нощта с родилни болки?

— Не знаех къде другаде да се скрия. Спектър ми спечели малко време като нападна Еди. И онзи падна в езерото. Но следващото нещо, което си спомням, е че Еди се изкатерваше по брега и все още държеше оръжието. Така, че ние със Спектър се отправихме към пещерата.