Джейн Кренц - Наследството

Тя вдигна глава към него и се засмя, откривайки в гласа му искрено разочарование, което беше доста привлекателно.

— Никой няма да те извика. Бързо отиваш и се снимаш. Хайде, Кон, да вървим!

Обзета от възбудата, че е свързана с печелещ надбягването кон, Онър мимоходом забеляза колко усилие трябваше да положи, за да заведе Ландри до мястото на победителя, където Легаси, разтърсващ грива и плувнал в пот, чакаше да го снимат.

Сякаш всички присъстващи, с изключение на Ландри, силно желаеха да участват в този скромен ритуал. Кон едва ли не бе притеснен от суматохата около неговия жребец. На Онър й се стори, че той не бе свикнал да бъде в центъра на вниманието. Човекът в сянка — проблесна в съзнанието й и смътно се зачуди с какво се бе занимавал през живота си. Докато Онър избута Кон близо до главата на Легаси и официалните лица от състезанието заемат обичайните си места, до коня вече стояха няколко души, които нямаха абсолютно нищо общо със събитието.

В последния момент Ландри се огледа и видя, че Онър го чака зад преградата. Изведнъж той хладно и повелително протегна ръка.

— Ела, Онър. Ти също можеш да бъдеш на тази снимка.

— О, не, нямам никаква заслуга за победата му — протестира тя.

Но в очите му имаше нещо повече от любезност. Те излъчваха странно силно напрежение. Онър прецени, че Ландри иска тя да е до него и в такива трескави моменти инстинктът й подсказваше, че трябва да се подчини. Освен това колко пъти щеше да има възможност да се снима със състезателен кон, който е победил — запита се ободрително тя и забърза напред, за да застане до него.

Всичко приключи за един миг. Организаторите се снимаха след всяко надбягване и ритуалът беше отработен. Този следобед вече бяха направени четири снимки с конете победители и техните сияещи от щастие собственици и оставаше да се направят още няколко. Тълпата около Легаси бързо се разцепи, когато Хъмфри го хвана за поводите и го поведе към обора. Ландри все още беше с дистанцираното си изражение на задоволство, но не успя да заблуди Онър. Личеше си огромното му удовлетворение от победата на Легаси. Тя интуитивно го почувства.

— Победителят има много приятели — отбеляза Онър, когато непознатите, които бяха успели да се доберат да ги снимат, със смях се оттеглиха.

— Така е в живота. От друга страна, при тези, които губят, е малко по-различно — заяви Кон Ландри сухо и поведе Онър обратно към трибуните.

Тази мисъл я натъжи.

— Чудя се колко приятели ще има Грейнджър сега, след като е арестуван. Ако е арестуван. Какво ще стане, ако след няколко часа го освободят под гаранция, Кон? Ами ако капанът не се е затворил както трябва?

— След като не знам за какво се тревожиш, не мога да бъда много убедителен, нали?

Онър се изчерви и решително премина на друга тема.

— По-добре да отидем да приберем печалбите си.

Той се поколеба, когато тя се насочи към гишетата за залаганията.

— Онър?

— Какво има, Кон?

— Струва ми се, че трябва да ми кажеш какво става.

— Защо? — попита рязко тя, а настроението й бързо помръкна.

Моментната възбуда от това да бъде понесена с възторжената тълпа от хора, свързани с надбягванията, почти се изпари.

— Защото ми дължиш обяснение — отговори кратко той.

— Ти каза, че ти дължа единствено компанията си, докато наблюдаваме как Легаси побеждава.

— Това е само част от всичко, което ми дължиш.

Тя видя неразгадаемия хлад в очите му и потисна обземащата я тръпка. Тълпата около тях прииждаше и отстъпваше, без да обръща внимание, че двамата й пречат — все едно че ги нямаше. Онър се почувства сама и изолирана, принудена да се справя с хищник при условията, поставени от него.

— Може би щеше да е по-добре, ако изобщо не се беше намесвал — каза тихо тя.

— Но се намесих и сега е прекалено късно.

— Прекалено късно за какво, господин Ландри?

Той леко се усмихна.

— Преди няколко минути се обръщаше към мен на малко име.

— Просто ми кажи какво искаш от мен — избухна нервно тя. Тюркоазеносинята дръжка на чантата й бе мокра от изпотената й длан.

— Например да вечеряме утре заедно? — предложи внимателно той.

Очите й се разшириха от учудване.

— Вечеря!?

— Както Итън ти каза, дошъл съм в този град, за да видя как се развива Легаси. Не познавам никого, освен Итън и Хъмфри, както и още няколко души, които имат коне в конюшните на Хъмфри. Толкова ли е странно, че искам да вечерям с една привлекателна жена, чийто баща е бил собственик на бащата на Легаси?