Джейн Кренц - Наследството

— И да, и не.

Онър захвърли синята си чанта на кухненския плот, усещайки, че това бе предизвикано от раздразнение. Тя много обичаше Адина, но напоследък сестринската привързаност и семейната лоялност й идваха в повече.

— И да, и не?! Какво, за Бога, означава това? Свърши ли нещо с този човек, или не?

— Успокой се, Адина. Нещата не се развиха точно както ги бяхме намислили. Но може и да е за по-добро. Сигурно ще ти бъде приятно да узнаеш, че в момента Грейнджър е в ареста.

От другата страна настъпи гробно мълчание.

— Полицаите са го хванали? — най-после попита объркано сестра й. — Но как? Кога? Не разбирам.

— Очевидно днес му е направена клопка — обясни сериозно Онър и разказа на сестра си малкото подробности, които знаеше.

— Но човек като него само след няколко часа излиза под гаранция — извика Адина.

Онър нищо не каза. Тя бе съвсем наясно с тази възможност.

— А кой е този Ландри?

— Нямам представа. Но е собственик на красив кон. Жребец, потомък на Стайлиш Легаси.

— На Стайлиш Легаси? — Гласът на Адина изразяваше голямо учудване. — Това не беше ли конят на татко?

— Точно така.

Адина бе едва на осем години, когато убиха Никълъс Мейфийлд. Тя знаеше за коня само от спомените, които разказваха за него. Онър, тогава тринайсет годишна, бе пленена от мисълта, че семейството й притежава кон, макар че никога не й се бе удало да го види по време на надбягвания. Стайлиш Легаси бе участвал само в няколко състезания, когато двамата му собственици загинаха в кървав скандал, който от цялото семейство най-много травматизира Онър. Адина беше много малка, за да разбере какво се бе случило, а госпожа Мейфийлд, която се бе заплела в объркано бракоразводно дело, почти почувства облекчение, че всичко е приключило.

— Не виждам какво общо има това с каквото и да било. Каква е ролята на Ландри в случая? — попита загрижено Адина.

— Той ме предпази от клопката, която бе поставена за Грейнджър. И като разбра, че имам някаква далечна връзка с коня му, ме покани да наблюдавам надбягването.

„Покани“ бе нещо като евфемизъм за заповедта, която Ландри бе отправил към нея, но на Онър не й се искаше да обяснява опасенията си по отношение на този човек.

— И той ще ти каже какво става с Грейнджър?

— Каза, че утре ще разбере.

— Онър, става все по-объркано. Защо просто не даде парите на Грейнджър, за да сложиш край на всичко?

Онър затвори очи, търсейки миг спокойствие.

— Защото, когато бях тръгнала към него, полицаите вече го чакаха.

— Така е според Константайн Ландри. Ако не е бил прав? Или ако е играел някаква своя игра? Това нищо не решава. Аз съм в същата безизходица, в каквато бях и преди. Какво ще правим сега?

— Не знам. Няма как да разбера какво е станало този следобед — каза направо Онър. — Редно е да ми простиш, ако не се справям както трябва, но нямам кой знае колко много опит с акули като Грейнджър.

— Искаш да кажеш, че аз имам ли?

— Ти му дължиш пет хиляди долара, а не аз!

Адина избухна в сълзи и както обикновено Онър се почувства виновна.

— Забрави за това, Адина — уморено я успокои тя. — Аз ще се погрижа за всичко. Утре имам среща с Ландри и той ще ми каже дали трябва да се тревожиш за Грейнджър.

— Сигурна ли си, че можеш да се довериш на този Ландри? — попита през сълзи Адина.

— Не. — Отговорът бе незабавен. Но после Онър си помисли за човека с куршуменосивите очи. — Е, може би — допълни съобразително тя.

— Що за отговор е това?

— Истината е, че все още не знам. Но има нещо у него… Струва ми се, че в някои моменти може да бъде направо безпощаден, но имам чувството, че се стреми да поддържа нещата в равновесие.

— Кои неща?

— Няма значение. Ще ти се обадя утре, щом разбера нещо повече. Довиждане, Адина.

Онър остави слушалката, преди сестра й да успее да й зададе следващия си въпрос.

След това бавно мина по белия килим на хола, обзаведен с гарнитура в червено, черно и жълто, и отиде в кухнята, която беше с плочки в червено и черно. Денят беше тежък в няколко отношения и тя заслужаваше малко отмора. Като си наля чаша студен ризлинг „Нейпа Вали“, Онър се върна в хола. Потъна в люлеещия се стол с черна мрежа и вдигна краката си върху червената възглавничка. Сетне мълчаливо поздрави палмата пред прозореца.

— За твое здраве, Константайн Ландри, който и да си ти. Макар че още не съм сигурна дали трябва да ти благодаря, или да бягам от теб с всичка сила. Но едно е сигурно. Няма да провалиш живота ми.