Джейн Кренц - Наследството

— Не знам. Странно ли е? У теб има нещо, което ме смущава, и ми се струва, че това ти е известно.

— Бейли и Хъмфри могат да гарантират за мен — изтъкна спокойно той. — Ако ми нямаш доверие, обърни се към тях за препоръки.

— Не става въпрос за това — обърка се тя. — Става въпрос за Грейнджър. Все още не разбирам откъде си знаел какво става този следобед.

— Казах ти. Слухове около надбягванията. Те са навсякъде.

— Явно не са стигнали навреме до ушите на Грейнджър.

— Може би защото повечето хора тук предпочитат да видят, че е отстранен от играта. Той е измет.

— По този въпрос съм съгласна с теб.

— Интересува ме как си се забъркала с такъв човек.

— А ако не искам да ти кажа? — реагира предизвикателно тя.

— Въпреки това искам да те заведа на вечеря.

Но това не бе обикновена покана. В противен случай, Онър знаеше, че щеше да я приеме, без много да се колебае. Нещо у Кон Ландри я интригуваше и заставяше да му се подчини. Но начинът, по който я покани на вечеря, я накара да бъде предпазлива. Поканата му бе изпълнена със същата настойчивост и припряност, с каквато той я бе помолил преди няколко минути да застане да се снима. От друга страна, му дължеше много, може би повече, отколкото самата тя подозираше, за намесата му този следобед. А пък и Итън Бейли и Тоби Хъмфри, изглежда, го харесваха, каквото и да струваше това.

Кон сигурно бе забелязал проблясващата несигурност в очите й, защото й отправи странната си язвителна усмивка и леко я избута към гишетата, където изплащаха печалбите.

— Дай ми адреса си и ще те взема в седем.

— Не мисля, че…

— Къде е билетът ти? — попита я той, когато приближиха гишето.

— Ето го.

Тя нервно ровеше из чантичката, търсейки печелившия си билет от два долара. При тази неудобна ситуация едно найлоново пликче падна на пода. Онър леко въздъхна, когато Кон се пресегна да вдигне класьора й за визитни картички и прочете:

След като разбра с какво се занимава тя, Ландри спокойно постави в джоба си една от визитните картички и й подаде класьора.

— Ще ти се обадя утре, когато науча какво е станало с Грейнджър.

Онър кимна веднъж мълчаливо, примирявайки се със съдбата си. Кон знаеше служебния й адрес и телефонния й номер. За него нямаше да бъде проблем да се обади винаги когато пожелае. Последната й надежда да запази известна анонимност, а следователно и да си осигури някаква защита срещу него, се изпари. Най-неприятното от всичко бе, че не бе съвсем сигурна, но се радваше, че проблемът й се реши от само себе си.

Половин час по-късно, след като гледаха как един коняр разходи гордия Легаси, за да се поразхлади, Онър най-после успя да напусне хиподрума „Санта Анита“.

Следобедът й поднесе огромна изненада — реши тя, шофирайки към Пасадина. От една страна, бе спасена от деликатната работа с Грейнджър. Но другата страна на монетата разкри ситуация, която сама по себе си бе заредена със също толкова голям риск.

Толкова много въпросителни имаше около Константайн Ландри! Откъде можеше до утре да разбере какво е положението с Грейнджър? Наистина ли бе в града само за конните надбягвания? Какво означаваше онази неясна шега на Итън Бейли, че сделките с недвижими имоти били малко по-законни от работата на Ландри. Може би тя трябваше да направи това, което Кон предложи с безразличие, и да поиска препоръки от Бейли и от треньора. Не, това щеше да я накара да се чувства нелепо. Те явно щяха да кажат за него хубави неща, иначе Ландри нямаше да й го предложи. А и Ландри беше добър клиент на Хъмфри. Треньорът никога не би говорил против клиента си. Що се отнасяше до Бейли, възрастният мъж като че ли харесваше Ландри.

А съществуваше и тази подробност, че Ландри я бе спасил от това да има нещо общо с Грейнджър.

Този факт много я задължаваше към Кон. Не можеше да се измъкне. Когато ставаше въпрос за връщане на дългове, тя отстояваше репутацията си. Преди петнайсет години репутацията на семейството й бе достатъчно опетнена, за да държи влага за повече от едно поколение. Да, щеше да отиде с Кон Ландри на вечеря, ако според него му дължеше точно това.

Когато Онър завъртя ключа в бравата на външната врата, телефонът звънеше. Тя не бързаше да вдигне слушалката, защото беше почти сигурна кой може да й се обажда. Излезе права.

— Здравей, Адина.

— Върнала си се! — възкликна по-малката й сестра като обезумяла. Тя рядко говореше с неутрален тон. Всичко беше преувеличено, драматично, вълнуващо или възмутително. На Адина много й подхождаше южнокалифорнийският начин на живот. — Какво стана? Видя ли се с Грейнджър? Говори ли с него? О, Онър, колко ме беше страх!