Джейн Кренц - Наследството

Въпреки това той изучаваше лицето й, търсейки това, което го бе заинтригувало. Може би едва загатнатата женска сила, излъчваща се от начина, по който се държеше. Или може би скритата топлина, която видя в очите й. Тя не беше повърхностна жена. Лъхаше на гордост, интелигентност и изтънченост. Ландри доста години се бе учил да прави преценки за хората. Понякога животът му зависеше от тази способност. Да, този, който успееше да се промъкне през бариерите й, щеше да бъде възнаграден.

И останалото се оказа неочаквано интересно. Панталоните й от плат с цвят каки, които се стесняваха към глезените, подчертаваха извивката на приятно оформени задни части. Блузата в динен цвят беше свободна, но не скриваше тънката й талия и малките гърди.

В леглото сигурно е гладка. И отзивчива — реши изведнъж Ландри. Той не знаеше по какво съдеше за това, но беше убеден, че е така. Цялото му тяло бе убедено. Смътно го изненада неочакван прилив на онова старо като света влечение. То постави на доста пикантна основа намеренията му към Онър Мейфийлд. Още веднъж бе принуден да се сблъска със смътните цели, които би трябвало да бъдат кристално ясни в главата му. Ландри решително отхвърли усещането си за раздвоение.

— Онър — промълви той, сякаш се вслушваше в звука на името й.

Тя го погледна с любопитство.

— Да?

— Интересно име.

— Баща ми го е избрал — осведоми го с безразличие тя.

— И вие отговаряте ли на него?

Онър не се интересуваше каква посока ще поеме разговорът.

— След като не играя на покер с вас, не виждам какво значение има това.

— Баща ви доволен ли е от усилията ви?

— Баща ми е починал, господин Ландри.

Тъжната й забележка бе посрещната с мълчание. Ландри не каза обичайното в такива случаи „Съжалявам“. Той прие информацията така, сякаш вече знаеше отговора. На нея не й харесваше начинът, по който я проучваше. Това я изнервяше. Вече бе достатъчно притеснена от случилото се през деня.

От друга страна, тя би се чувствала значително по-напрегната, ако Кон Ландри не се беше изпречил по пътя й към паркинга. Устните й се отпуснаха в топла усмивка.

— За какво си мислите, Онър?

— Че съм ви длъжница, ако наистина сте ме спасили от засадата, която е била готвена за Грейнджър.

— Съгласен съм.

Усмивката й язвително се изви.

— По-галантно щеше да бъде, ако бяхте свили рамене и ми кажехте, че помощта ви не е от значение и че не трябва да ви се чувствам длъжна заради нея.

Той мълчеше.

— Но няма да постъпите галантно, нали?

Тя с насмешка проучваше лицето му, което беше като изсечено.

— Не. Защо да го правя? Обичам да поддържам везните в равновесие.

Той изглеждаше малко озадачен от факта, че тя се осмели да му предложи да действа по начин, различен от неговия. В този момент Онър осъзна, че за него думите бяха като някаква догма, като доктрина, според която живееше.

В много отношения той би могъл да бъде груб — реши тя, — но си имаше собствен стил. Тук, в Южна Калифорния, където толкова много хора пренебрегват такива отживелици като личен стил на поведение за сметка на удобството и изгодата, имаше нещо дълбоко интригуващо в мъж, който живее по свои собствени правила.

— Тогава може би ще трябва да отпишете точно този дълг, господин Ландри. Не виждам как бих могла да ви се отплатя — каза хладно Онър.

— Като видите как Легаси ще спечели — отвърна внимателно той. — Използвам ложата на треньора. Бих искал да дойдете с мен. Особено след като имате някаква връзка с родословието му.

Обзе я облекчение, когато видя, че все пак той няма да иска твърде много.

— Всъщност никога не съм наблюдавала Стайлиш Легаси да се надбягва… По това време родителите ми се развеждаха и имаше много неприятни сцени между мама и татко. Не успях да прекарам много време с баща си. Това беше доста отдавна. — Което не означаваше, че не бе поласкана от факта, че баща й бе притежавал състезателен кон, спомни си Онър.

— Ще дойдете ли с мен в ложата на Хъмфри?

— Щом настоявате… — съгласи се колебливо тя, опитвайки се да потисне нарастващото вълнение.

— След като току-що отървахте кожата от дългата ръка на закона, да ме удостоите с благоволението си е най-малкото, което можете да направите, нали? — отбеляза лаконично Кон.

— Представяте нещата по забележително недипломатичен начин, Кон. — В думите й се прокрадваше известна строгост. По дяволите! Наистина му дължеше някаква отплата за случайната намеса. Но не й допадаше начинът, по който той използваше това задължение в своя полза. Кон Ландри — реши Онър — беше доста коравосърдечен. Част от първоначалното й вълнение помръкна. — Не виждам защо бихте желали точно моята компания, за да гледате как бяга Легаси, но…