Джейн Кренц - Маската

— Не чух да пали двигателя на моторницата, което означава, че трябва да сме готови за най-лошото — уведоми я Джейс.

— Може би… Може би не знае, че си се добрал до брега — предположи с много надежда Ейми.

— Може би — отвърна той, ала личеше, че не бе никак убеден. — Много скоро ще разбере, че сме двама. Оставихме следи.

Пречупени клонки папрат и смачкани листа издаваха откъде бяха минали. Тя погледна отчаяно след себе си и се постара да запази енергията си. Едва си поемаше дъх. Тъкмо когато си мислеше, че няма да издържи нито крачка повече, доловиха приближаването на преследвача си.

— Птиците — измърмори Джейс и погледна през рамо в посоката, от която бяха дошли.

Птиците се разкрещяха с огромно възмущение, когато те двамата навлязоха в джунглата, а сега отново подеха шумния си протест. Очевидно Хейли бе забелязал, че плячката му се изплъзва към вътрешността на острова.

— Джейс — обади се Ейми и се обърна към него. — Мисля, че не мога повече. Не е ли по-добре да се скрия? Така ти ще продължиш сам… — Докато стоеше задъхана, тя усети как краката й треперят. — Само те бавя.

Вместо да започне да й се моли или да се съгласи с нея, той я погледна с присвити очи и й се стори изключително страшен.

— Ще тичаш, докато ти кажа, че можеш да спреш. Ясно ли ти е? Беше достатъчно глупава, за да се забъркаш в тази каша, така че, предполагам, няма да проявиш достатъчно ум, за да се измъкнеш сама. Затова ще правиш каквото ти кажа. Тичай, Ейми, или ще ти нашаря задника, когато това приключи, кълна се, че ще го направя.

Тя откри, че страхът и срамът могат да те тласнат напред с нови сили. Сама се удиви на неподозираната енергия, която нахлу в нея, когато Джейс я дръпна напред в джунглата. Предполагаше, че скоро ще падне от изтощение, но, кой знае как, краката й продължаваха да се движат. Единственото, което я теглеше напред, бе мисълта, че растителността бе много гъста и не се налагаше да тичат. Няколко пъти забавяха крачка, защото попадаха сред почти непроходими гъсталаци.

— Имаме ли посока, или просто вървим напред? — изрече задъхано тя най-сетне. Все още не беше простила на Джейс заплахата, въпреки че се бе оказала полезна.

Той я погледна развеселен.

— Отиваме някъде. Само че трябва да стигнем колкото е възможно по-бързо, за да ни остане време. Хайде, мърдай.

— Господи! — изпъшка Ейми, ала отново пое след него. Шумовете, които долитаха от преследвача, отново й дадоха сили. — Този тип няма ли да се откаже? — измърмори тя. — Защо просто не избяга?

— Защото знае какво ще направя, когато го намеря — отвърна Джейс. — Знае, че няма да е в безопасност, докато не ме види мъртъв.

— Ясно. — Ейми прецени, че няма нужда да пита какво смята любимият й да направи с Дърк Хейли.

Джунглата отново стана гъста. Огромна папрат, колкото малко дърво, се издигаше над главите им, а от време на време някой гигантски цвят удряше Ейми през лицето. Ако не бяха толкова отчаяни, тя щеше с удоволствие да се порадва на зеленината.

— Остава още малко, Ейми.

Тя не отговори. Не й достигаше дъх, за да отговори. Най-сетне долови шума от течаща вода. След миг Джейс я издърпа през папратта и се озоваха на забележително място, сякаш създадено от ръката на райски художник. Но това място наистина бе претворено от художник. Това бе райското кътче от последната картина на Рей.

Джейс спря и Ейми си пое дъх, докато оглеждаше заобикалящото ги великолепие. В далечния край на долината се виждаше водна стена, която закриваше входа към тъмна пещера. Огромно езеро поемаше водите на водопада. Наоколо растителността бе изумително красива.

— Джейс, това е истинска фантазия — прошепна задъхана тя.

— Освен това няма изход — добави той. — Хейли ще се усети веднага след като влезе. Ще реши, че няма накъде да мърдаме.

— Какво правим тук тогава? — попита Ейми и го погледна.

— Ще се опитаме да му заложим капан. Това е единственият ни шанс, Ейми. — Джейс пусна ръката й и нави крачолите на мокрите си панталони. Тя го гледаше удивена, докато той развиваше тънкото найлоново въже, прикрепено към подбедрицата му. Там бе и огромен нож.

— Нали каза на Хейли, че не си въоръжен — заяде се Ейми.

— Излъгах го.

— Странно — усмихна се немощно тя, все още задъхана. — А пък аз ти повярвах сляпо.

Джейс я погледна, стисна въжето в ръка и спусна крачола.

— Ти можеш да ми вярваш, ала не и Хейли. Сигурен съм обаче, че той не ми вярва.

— Правилно. Сега какво ще правим?

— Ще му заложим капан и ще се надяваме да е толкова нетърпелив, че да попадне в него. — Джейс вече навиваше въжето по много странен начин, за да направи възел и огромна примка в единия край.