Джеймс Кърууд - Дивото куче Казан

Храна намери по-лесно от другари. Около обяд попадна на голям бял заек под един дънер и го разкъса. Топлото месо и кръвта бяха по-хубави от замръзналата риба, тлъстините или триците и това угощение му вдъхна увереност. Същия следобед той гони много зайци и разкъса още два. Досега никога не беше познавал удоволствието да преследва и убива по свое желание, въпреки че не можеше да изяде всичко, което убиваше.

Но зайците не се съпротивяваха. Умираха много лесно. Бяха много сладки и крехки, когато беше гладен, но първото вълнение от разкъсването им след време премина. Искаше му се нещо по-голямо. Повече не се прокрадваше, сякаш се страхува и иска да остане скрит. Държеше главата си изправена. Козината му беше настръхнала. Всеки косъм на тялото му трепереше, наелектризиран за живот и действие. Движеше се на северозапад. Това беше зовът на отминалите дни, дните при река Макензи. Макензи беше на хиляди мили оттатък.

Този ден попадна на много следи по снега и душеше миризмите, оставени от копитата на лоса и карибуто и от влакнестите лапи на риса. Проследи лисица и дирите и го заведоха до едно място сред високи смърчове, където снегът беше утъпкан и почернял от кръв. Там намери глава на бухал, пера, крила и черва и разбра, че освен него тук има и други ловци.

Привечер попадна на следи, приличащи много на неговите. Бяха съвсем пресни и около тях се носеше топло ухание, което го накара да скимти и го изпълни отново с желание да седне на задните си лапи и да завие като вълк. С нарастването на сенките в гората през нощта това желание се засили. Беше бродил цял ден, но не беше уморен. Нощта беше ясна, а небето покрито със звезди. Луната изгря. Най-после той седна на снега, обърна глава право към върховете на смърчовете и вълкът в него се прояви с продължителен жален вой, който разтърси тихата нощ на цели мили разстояние. Дълго след този вой стоя и се ослушва. В него откри един глас със странна, нова нотка, която му вдъхна по-голяма увереност. Очакваше отговор, но той не дойде. Тръгна срещу вятъра, все така виейки, когато един лос се мушна в шубрака пред него. Рогата му с трясък се блъскаха о дърветата и сякаш искри изскочиха от тях като от брезова тояга, докато се отдалечаваше от този вой.

Преди да продължи, още на два пъти Казан нададе вой и изпита радост от тази нова нотка. После стигна до подножието на стръмен хребет и зави от тресавището към върха. Там звездите и луната бяха по-близо до него, а отвъд хребета той видя голямо равно поле със замръзнало езеро, блестящо на лунната светлина, и бяла река, изтичаща от него към една горичка, която не беше нито толкова гъста, нито толкова тъмна, както тази при тресавището.

И тогава всеки мускул от тялото му се сви, кръвта му закипя. Далече в равнината отекна вой. Беше неговият вой, вълчият вой. Челюстите му изтракаха. Белите му зъби блеснаха и той глухо изръмжа. Искаше му се да отговори, но някакъв странен инстинкт го възпря. Този инстинкт на дивия звяр вече ставаше негов господар. Във въздуха, в шепота на върховете на смърчовете, в самите звезди и луна витаеше един дух, подсказващ му, че това, което чу, беше вълчи вой, а не вълчи зов.

Той дойде час по-късно, ясен и отчетлив, същият вой, както в началото, но завършващ със стакато от бързо, остро джафкане, което изведнъж раздвижи кръвта му в пламенен трепет, непознат досега. Същият инстинкт му подсказа, че това беше зовът — зовът за лов. След няколко минути той отново се чу, този път последва отговор откъм полите на хребета и друг, толкова далечен, че Казан едва можа да го чуе. Глутницата се събираше за нощния лов. Но Казан стоеше безмълвен и тръпнещ.

Не се страхуваше, но не беше готов да отиде. За него хребетът сякаш разделяше света. Там, долу, той беше нов, необикновен, без хора. От другата страна нещо като че ли го дърпаше назад и той отведнъж обърна глава, взря се през осветената от луната местност и изскимтя. Това беше скимтене на куче. Жената беше там. Чуваше гласа й, чувстваше допира на нежната й ръка, виждаше смеха в очите и лицето й, смеха, който го беше стоплил и направил щастлив. Тя го викаше през горите, а той се разкъсваше между желанието да отговори на този вик или да отиде долу, в равнината. Но той виждаше също много хора да го чакат с тояги, чуваше плющенето на камшици и чувстваше жуленето на ремъците.

Дълго остана на върха на хребета, разделящ неговия свят. Най-после се обърна и слезе в равнината.

Цялата тази нощ се въртя край глутницата, но не я приближи. И за щастие. Все още пазеше миризмата на ремъци и хора. Глутницата щеше да го разкъса на парчета. Първият инстинкт на дивия звяр е този за самосъхранение. Това беше може би шепотът на дивите му прадеди, който накара Казан да се търкаля в снега от време на време, където следите на глутницата бяха най-гъсти.