Джеймс Кърууд - Дивото куче Казан

По-късно, след като Торп и господарката влязоха в палатката, заваля сняг и въздействието на снега върху Маккриди учуди Казан. Мъжът стана неспокоен, надигаше често бутилката от предишната нощ. На светлината на огъня лицето му ставаше все по-червено и Казан виждаше странния блясък на зъбите му, докато гледаше втренчено палатката на господарката му. Непрекъснато я доближаваше и се ослушваше. На два пъти чу раздвижване. Последния път беше тежкото дишане на Торп. Маккриди бързо се върна при огъня и обърна лице към небето. Снегът се сипеше толкова силен, че той наведе лице, примига и избърса очите си. После навлезе в мрака и се приведе над пътеката, която бяха направили преди няколко часа. Почти не личеше от падналия сняг. След час нямаше да има никаква пътека — нищо, което през следващия ден да подскаже, че те бяха дошли по този път. До сутринта снегът щеше да покрие всичко — дори огъня, ако го оставеше да загасне. Маккриди отново отпи глътка в тъмното, тихо произнесени думи на дива радост се изтръгнаха от устните му, главата му гореше от пиянски огън. Сърцето му биеше лудо, но едва ли по-лудо от сърцето на Казан, когато кучето видя Маккриди да се връща с тояга . Подпря я на едно дърво, взе фенер от шейната и го запали. С фенер в ръка приближи входа на Торповата палатка.

— Хей, Торп, Торп! — извика той.

Отговор не последва. Чуваше дишането на Торп. Отметна малко платнището на входа на палатката и повиши глас:

— Торп!

Все още вътре не се долавяше никакво движение и той развърза въженцата на входа и пъхна фенера. Светлината грееше в златистата коса на Изабела, сгушена в рамото на мъжа си, а Маккриди се взираше в нея с очи, горящи като нажежени въглени, докато забеляза, че Торп се събужда. Бързо спусна платнището и го размърда от външната страна.

— Хей, Торп, Торп! — извика отново.

Този път Торп отговори:

— Я, гледай, Маккриди, ти ли си?

Маккриди отметна леко платнището и каза с тих глас:

— Да. Можеш ли да излезеш за минутка. Нещо става в гората. Не буди жена си.

Той се отдръпна и зачака. Минута след това Торп тихо излезе от палатката. Маккриди посочи към гъстата смърчова гора.

— Кълна се, че някой дебне около лагера — каза той. — Сигурен съм, че видях там човек преди няколко минути, като ходех за дърва. Нощта е хубава за крадене на кучета. Ето, вземи фенера. Ако не съм се излъгал, ще намерим пътека в снега.

Даде фенера на Торп, а той взе тежката тояга. В гърлото на Казан се надигна ръмжене, но той го сподави. Искаше да предупреди с рева си, да скочи, доколкото можеше, както е вързан, но знаеше — ако го направи, ще се върнат и ще го набият. Затова лежеше мирен, като потреперваше и тъжно скимтеше. Наблюдаваше ги, докато изчезнаха. А сетне зачака, ослушвайки се. Най-после чу скърцането на снега. Не се учуди, че видя Маккриди сам. Очакваше го да се върне сам. Знаеше какво означава тоягата.

Сега лицето на Маккриди беше ужасно. Приличаше на звяр. Беше гологлав. Като чу тихия ужасен смях от устата му, Казан се изтегли по-дълбоко в сянката. Човекът още държеше тоягата. След миг той я пусна и приближи палатката. Отметна платнището на входа и се взря вътре. Жената на Торп спеше, тихо като котка той влезе и окачи фенера на пирона. Движенията му не я разбудиха и няколко минути стоя, гледайки я втренчено.

Отвън, свит в дебелата сянка, Казан се опитваше да проумее значението на тези странни неща. Защо господарят му и Маккриди отидоха в гората? Защо господарят му не се върна? Господарят му принадлежеше към тази палатка, а не Маккриди. Тогава защо Маккриди беше там? Той го гледаше, като влезе, и изведнъж се изправи на здравите си крака, опънал гръбнак и настръхнал. Видя огромната сянка на Маккриди върху брезента и след миг оттам се нададе странен пронизителен писък. В дивия ужас на този вик той позна нейния глас и скочи към палатката. Ремъкът му го спря и задуши ръмженето в гърлото му. Сега видя сенките да се борят, чуваше се вик след вик. Тя викаше господаря, а заедно с името му зовеше и него :

— Казан, Казан!

Отново скочи, но падна по гръб. Втори и трети път скочи в нощта, а ремъкът се врязваше във врата му като нож. Спря за миг и отвори уста да си поеме дъх. Сенките още се бореха. Ту се изправяха, ту се строполяваха. С яростно ръмжене и с всички сили още веднъж опъна ремъка. Нещо изпращя и той се скъса на врата му.

С пет-шест скока стигна до палатката и се втурна през входа. С рев се намери на врата на Маккриди. Първото щракване на силните му зъби означаваше смърт, но той не знаеше това. Знаеше само, че господарката му беше там и че той се бореше за нея. Чу се задавен, приглушен вик, който завърши с ужасен рев. Беше Маккриди. Коленичилият човек падна по гръб, а Казан заби зъбите си още по-дълбоко в гърлото му. Усети горещата кръв.