Джеймс Кърууд - Дивото куче Казан

Тогава започна промяната. Някакво странно бързане и суетене около него, а момичето му обръщаше все по-малко внимание. Стана неспокоен. Душеше промяната във въздуха и започна да изучава лицето на господаря си. После дойде онази сутрин, когато отново му сложиха нашийника и желязната верига. Чак като последва господаря си на улицата, започна да разбира. Изпращаха го. Изведнъж седна на задните си лапи и отказа да се помръдне.

— Хайде, Казан — придумваше го мъжът. — Хайде, приятелю.

Той се опъна назад и показа белите си зъби. Очакваше плющенето на камшика или удар от тояга, но нищо подобно не се случи. Господарят му се засмя и го върна в къщи. Когато излязоха отново, момичето беше с тях и вървеше с ръка на главата му. То го убеди да скочи през един голям тъмен отвор в още по-тъмната кола и го примами към най-тъмния ъгъл, а господарят му сложи веригата. После двамата излязоха, смеейки се като деца. Часове Казан лежеше неподвижен и настръхнал, вслушвайки се в странното трополене на колелетата. Няколко пъти те спираха и той чуваше гласове отвън. Най-сетне се убеди, че чува познат глас, опъна веригите си и започна да скимти. Вратата се отвори. Един човек с фенер, следван от господаря му, се качи в колата. Не им обърна внимание, а се взираше в мрака на нощта през отвора. Почти се развърза, скочи на белия сняг, но не видя никой там и застана неподвижен, душейки въздуха. Над него бяха звездите, под които беше вил цял живот, около него горите — черни и безмълвни като стена. Напразно търсеше онова ухание, което му липсваше. И Торп дочу едва доловима нотка на скръб, изтръгваща се от гърлото му. Взе фенера и го вдигна над главата си и в същото време отпусна ремъка. При този сигнал в нощта се чу глас. Той дойде зад тях и Казан така внезапно се изви, че разхлабената верига се изплъзна от ръцете на мъжа. Видя светлината на други фенери. И още веднъж гласът:

— Ка-а-з-а-а-н!

Скочи като стрела. Торп се засмя и го последва.

— Старият пират — радваше се той.

Торп стигна до мястото зад фургона, осветено от фенера, и намери Казан свит в краката на една жена. Жената на Торп. Тя му се усмихна тържествуваща, излизайки от тъмнината.

— Ти спечели — смееше се той щастливо. — Залагам и последния си долар, ако той не прави това само за един глас на света. Ти спечели. Казан, негоднико, загубих те.

Изведнъж лицето му стана сериозно, когато Изабела спря, да вземе повода.

— Той е твой, Изи. Но ти трябва да ми разрешиш да се грижа за него, докато се уверим … Дай повода. Дори и сега не му се доверявам. Той е вълк. Виждал съм го да откъсва ръката на индианец с едно захапване. Виждал съм го да прегризва гръкляна на друго куче с един скок. Той е разбойник — лошо куче, въпреки че се прояви като герой и ме върна жив у дома. Не му вярвам. Дай ми повода.

Не довърши. С рев на див звяр Казан скочи. Бърните му се разтвориха и оголиха дългите му зъби. Козината му настръхна. С внезапен предупредителен вик Торп пъхна ръка в пояса за револвера си. Казан не му обърна внимание. Друга фигура се беше появила в нощта и стоеше в осветения от фенера кръг. Беше Маккриди, който трябваше да придружи Торп и младата му жена до лагера на Червената река. Там на Торп беше възложен строежът на новата линия Трансконтинентал. Мъжът беше снажен, силен, гладко избръснат. Челюстите му бяха толкова широки, че правеха лицето му грубо, а в очите му имаше един пламък, почти като страстта в очите на Казан, когато гледаше Изабела.

Плетената качулка в червено и бяло се беше разхлабила и увисна на раменете й. Мъждукащата светлина на фенера блестеше в косата й като старо злато. Бузите й пламтяха, а очите, внезапно обърнати към него, бяха сини като най-синята горска теменуга и блестяха като диаманти. Маккриди премести поглед, а тя веднага сложи ръка върху главата на Казан. За първи път кучето като че не почувства допира й. Още ръмжеше срещу Маккриди и тътнещата заплаха, изтръгваща се от гърлото му, нарастваше. Жената на Торп дръпна веригата:

— Мирувай, Казан, мирувай — изкомандва му тя.

Като чу гласа й, той се отпусна.

— Мирувай — повтори тя и пак сложи свободната си ръка на главата му. Той се сгуши в краката й, но устните му още бяха напрегнати. Торп го наблюдаваше. Учудваше го смъртната ненавист във вълчите му очи. Погледна Маккриди. Едрият водач беше развил дългия си камшик. Странно изражение се появи на лицето му. Взря се в Казан. Изведнъж се наведе, опрял ръце на коленете си, и в момент на възбуда забрави, че хубавите очи на Изабела го наблюдавала.