Джеймс Кърууд - Дивото куче Казан

Сега господарката му го викаше. Тя дърпаше косматия му врат. Но той дълго не желаеше да пусне това, което държеше. Щом го остави, господарката му погледна надолу към мъжа и закри лицето си с ръце. После потъна в одеялото съвсем неподвижна. Ръцете и лицето й бяха студени, а Казан нежно ги галеше с муцуна. Очите й бяха затворени. Той се гушеше в нея със зъби, насочени към мъртвеца. Чудеше се защо тя беше толкова тиха. Мина доста време, преди да помръдне. Отвори очи, докосна го с ръка.

После чу стъпки отвън.

Беше господарят му и с онова старо чувство на страх — страх от тоягата, бързо се отправи към вратата. Да, там, на светлината на огъня, стоеше господарят му с тоягата в ръка. Идваше бавно, падаше почти при всяка крачка, а лицето му беше окървавено. Но той държеше тоягата . Щеше да го бие отново — да го бие страшно за това, че е наранил Маккриди. Казан се измъкна тихо и се скри в сенките. От тъмнината на гъстите смърчове погледна назад и слабо скимтене, изразяващо любов и скръб, се надигна и замря тихо в гърлото му. Вече винаги щяха да го бият — след това . Дори и тя щеше да го бие. Щяха да го гонят и бият винаги, когато го видеха.

От светлината на огъня обърна вълчата си глава към дълбоката гора. Отвъд този мрак нямаше тояги и жулещи камшици. Там никога нямаше да го намерят.

За миг се поколеба. После тихо, като някой див звяр (а той беше отчасти и звяр), се изгуби в тъмната нощ.

Чуваше се тихото шумолене на вятъра по върховете на смърчовете, когато Казан се вмъкна в тъмната и тайнствена гора. С часове лежа край лагера със зачервени и пламнали очи, втренчени в палатката, където малко преди това се бяха случили ужасни неща.

Сега той знаеше какво е смърт. Би могъл да я определи по-добре от човека. Можеше да я подуши във въздуха и чувстваше — смъртта беше навсякъде около него и той беше причината за това. Лежеше по корем в дълбокия сняг и трепереше. Трите четвърти „куче“ в него виеха сърцераздирателно, докато едната четвърт, „вълкът“, се проявяваше в застрашително озъбената муцуна и отмъстителния блясък в очите.

На три пъти човекът — неговият господар — излезе от палатката и високо извика:

— Казан! Казан! Казан!

Три пъти и жената излезе с него. На светлината на огъня Казан можа да види блестящата й коса, разпусната на гърба, както я беше видял в палатката, когато скочи и уби другия човек. В сините й очи имаше същия див ужас, лицето й беше бяло като снега. И втория, и третия път тя все викаше: „Казан! Казан! Казан!“, и кучето, а не вълкът в него потрепера радостно при звука на този глас — той почти щеше да се върне, за да изяде боя. Но страхът от тоягата беше по-силен и с часове го задържа, докато в палатката отново утихна и повече не можеше да вижда сенките им, тъй като огънят угасваше.

Предпазливо изпълзя от гъстия мрак, проправяйки си път по корем към натоварената шейна и останките от догорелия огън. Зад шейната, скрито в сенките на дърветата, увито в одеяло, лежеше тялото на убития от него човек. Торп, господарят му, го беше довлякъл там.

Легна, заврял муцуна в топлите догарящи главни, с очи, насочени между предните лапи точно срещу затворената палатка. Смяташе да стои буден, да наблюдава, да е готов да се шмугне в гората при първото помръдване отвътре. Но от сивата пепел се вдигаше топлина и очите му се затвориха. Два-три пъти се бори със себе си да стои буден, но накрая очите му се отвориха само наполовина и пак тежко се затвориха.

Сега, в съня си, той скимтеше нежно, прекрасните мускули на крайниците и плешките му се свиха и внезапна трепетна вълна премина по светлокафявия му гръб. Ако можеше да го види, Торп, който беше в палатката, щеше да разбере, че сънува. И жената на Торп, чиято златиста глава лежеше на гърдите му и която от време на време се сепваше и потреперваше също като Казан, сигурно би могла да разбере какво сънува.

В съня си той отново опъваше веригата. Челюстите му тракаха като стоманени кастанети и звукът го събуди. Скочи, козината му настръхна и ръмжащите му зъби се оголиха като ножове от слонова кост. Събуди се точно навреме. Нещо мърдаше в палатката. Господарят му се беше събудил и ако не избягаше…

Бързо изтича в гъстата смърчова гора и се притаи, скрит, проснат по корем. Само главата му се показваше зад едно дърво. Знаеше — господарят му нямаше да го пожали. Торп вече го беше бил, защото връхлетя върху Маккриди, и само намесата на момичето го спаси от по-голямо наказание. А този път беше разкъсал гръкляна на Маккриди, беше му отнел живота, и господарят нямаше да го пощади. Дори жената не можеше да го спаси.