Джеймс Кърууд - Дивото куче Казан

Тази нощ намериха подслон под гъсти балсамови дървета и когато легнаха на мекия килим от иглички, незатрупани от снега, Сивата вълчица притисна топлото си тяло до Казан и заблиза раните му. Денят настъпи с пухкав сняг, толкова бял и дебел, че не можеха да виждат на няколко крачки пред себе си. Беше много топло и така спокойно, сякаш целият свят беше изпълнен само с трептенето и шепота на снежинките. Този ден Казан и Сивата вълчица се движеха един до друг. От време на време той обръщаше глава назад към хребета, откъдето беше дошъл, и Сивата вълчица не можеше да разбере странната нотка, потрепваща в гърлото му.

Следобед се върнаха при остатъците от сърната край езерото. В края на гората Сивата вълчица се дръпна назад. Още не познаваше отровната стръв, примките и капаните, но инстинктът на безброй поколения в кръвта й подсказваше, че е опасно да се ходи за втори път при нещо изстинало и мъртво.

Казан беше виждал господарите си да работят около трупове, изоставени от вълци. Беше ги виждал хитро да прикриват капани и да увиват малки капсули стрихнин в салото на вътрешностите, дори веднъж предната му лапа попадна в капан и той изпита мъчението и болката от ужасното му захапване. Но не се страхуваше като Сивата вълчица. Подтикваше я да го придружи до бялата могила на снега. Накрая тя отиде с него и седна неспокойно на задните си лапи, докато той изкопаваше кости и парчета месо, запазени незамръзнали в снега. Но не искаше да яде и тогава Казан отиде, седна до нея и двамата се загледаха в изкопаните от него неща. Той подуши въздуха. Не долавяше опасност. Но Сивата вълчица му каза, че може би тя съществува.

През следващите дни и нощи тя му каза още много неща. На третата нощ Казан сам събра глутницата и я поведе на лов. Три пъти този месец, преди луната да се скрие, той ръководи лова и всеки път имаше плячка. Но колкото по-мек ставаше снегът под краката му, толкова по-голяма привързаност откриваше той в Сивата вълчица. Ходеха на лов сами и се хранеха с големи бели зайци. Беше обичал само две неща на света — момичето с блестящите коси и ръце, които го бяха милвали, и Сивата вълчица.

Не напусна голямата равнина, но често водеше другарката си до върха на хребета и се опитваше да й разкаже какво е оставил там. През тъмните нощи зовът на жената ставаше толкова силен, че го обхващаше копнеж да се върне, като вземе и Сивата вълчица със себе си.

Съвсем скоро след това един ден, като пресичаха откритата равнина, видя нещо на хребета, което накара сърцето му да замре. Човек с шейна и впряг слизаше към техния свят. Вятърът не ги беше предупредил и изведнъж Казан видя нещо блестящо в ръцете му. Знаеше какво е то — онова, което пращаше огън и гръм и убиваше.

Предупреди Сивата вълчица и те хукнаха един до друг, бързи като вятъра. Тогава последва ЗВУКЪТ и докато скачаше, омразата му към хората избухна в диво ръмжене. Чуваше се някакво бръмчене над главите им. Звукът отзад отново се чу и този път Сивата вълчица изръмжа от болка и се търкулна в снега. След миг отново скочи, Казан се спусна след нея и те тичаха, докато се подслонят в гората. Сивата вълчица легна и започна да ближе раната на рамото си. Казан гледаше хребета. Човекът пое по следите им. Спря на мястото, където беше паднала Сивата вълчица, и разгледа снега. После продължи.

Казан накара Сивата вълчица да стане и те се отправиха към гъстото тресавище край езерото. Цял ден се движиха срещу вятъра и когато тя лягаше, Казан се връщаше на пътеката, наблюдаваше и душеше въздуха.

Сивата вълчица куца няколко дни и когато веднъж се натъкнаха на останки от стар лагер, Казан заръмжа зловещо от омраза към миризмата, оставена от човека. В него растеше желанието за отмъщение — отмъщение и за неговите рани, и за раните на Сивата вълчица. Опита се да надуши човешките следи под пресния сняг, а Сивата вълчица възбудено се въртеше около него и се опитваше да го прилъже по-навътре в гората. Най-сетне бавно я последва. Див огън гореше в зачервените му очи.

След три дни настъпи новолуние. На петата нощ Казан попадна на следи. Бяха пресни, толкова пресни, че той отведнъж спря, сякаш улучен с куршум. Всеки мускул на тялото му трепереше. Козината му се изправи. Човешки следи! Имаше следи от шейна, кучешки лапи и отпечатъци от обувките на врага му.

Тогава отметна глава към звездите и от гърлото му по широката равнина се проточи зовът за лов — дивият, свиреп зов на глутницата. Никога по-рано не беше звучал така зловещо, както тази нощ. Отново и отново изпращаше той своя зов и отговорът дойде. После друг, и още един, а Сивата вълчица седна на задните си лапи и присъедини гласа си към неговия. Далеч в равнината един блед и отслабнал мъж спря кучетата си, за да се ослуша, а глас от шейната едва чуто изрече: