Албер Камю - Чужденецът

Запътихме се към спирката на автобуса, която беше малко по-нататък, и Ремон ме осведоми, че арабите не ни следват. Обърнах се. Не се бяха помръднали и със същото безразличие се взираха в мястото, което току-що бяхме напуснали. Качихме се на автобуса. Ремон, който изглеждаше съвсем успокоен, не преставаше да се шегува с Мари. Долавях, че я харесва, но тя почти не му отговаряше. От време на време го поглеждаше и се смееше.

Слязохме в предградията на Алжир. Плажът не е далеч от автобусната спирка. Но се налагаше да прекосим едно малко плато, което се издига над морето и после се спуска към плажа. То беше покрито с жълтеникави камъни и със съвсем бели асфодели, които се открояваха върху ярката вече синева на небето. Мари силно размахваше мушамената си чанта, правеше й удоволствие да уронва листата на цветовете. Минахме между редици малки вили със зелени или бели огради, някои с веранди, сгушени под тамариските, други пък оголени сред скалите. Още преди да стигнем края на платото, съзряхме неподвижното море и по-нататък — в бистрата вода — масивен сякаш сънен нос. През нетрепващия въздух до нас достигна лек шум на мотор. И видяхме, много далеч, рибарско корабче, което се плъзгаше незабележимо върху блестящото море. Мари откъсна няколко скални ириса. От пътеката, която се спускаше към морето, съгледахме, че долу няколко души вече се къпеха.

Приятелят на Ремон живееше в дървена къщичка на края на плажа. Отзад къщата опираше в скалите, а пилоните, които я поддържаха отпред, се къпеха в морето. Ремон ни представи. Приятелят му се казваше Масон. Беше едър човек, висок и плещест, а жена му, дребна, закръглена и мила, говореше с парижки акцент. Каза ни веднага да се чувствуваме като у дома си и че има пържена риба, която уловил тази заран. Споделих колко много ми харесва къщата му. Той ме осведоми, че прекарвал в нея съботите, неделите и всички почивни дни. „С жена ми се разбираме добре“ — добави. Точно в този момент жена му се смееше с Мари. Може би за първи път наистина си помислих, че ще се оженя.

Масон искаше да се къпе, но жена му и Ремон не искаха да дойдат. Слязохме тримата и Мари тутакси се хвърли във водата. Масон и аз поизчакахме. Той говореше бавно и забелязах, че има навика да допълва всичко, което казва, с „и нещо повече“ даже когато всъщност нищо не добавяше към смисъла на своята фраза. За Мари ми рече: „Чудна е, и нещо повече, очарователна.“ Скоро престанах да обръщам внимание на този тик, защото взех да усещам, че слънцето ми действува добре. Пясъкът започваше да пари под краката. Още се въздържах да вляза във водата, но накрая казах на Масон: „Да влизаме ли?“ Гмурнах се. Той се потопи във водата полека и започна да плува чак когато загуби дъното под краката си. Плуваше бруст, и то доста лошо, така че го оставих, за да настигна Мари. Водата беше студена и ми беше приятно да плувам. Ние с Мари се отдалечихме, съгласувахме движенията си и бяхме еднакво доволни.

Навътре в морето се отпуснахме по гръб, слънцето изпиваше от лицето ми, обърнато към небето, последните капчици вода, които се стичаха към устата ми. Видяхме, че Масон се връща към плажа, за да се изтегне на слънце. Отдалеч изглеждаше огромен. Мари пожела да плуваме заедно. Минах зад нея, за да я хвана през кръста, и тя заплува с ръце, а аз й помагах с движението на краката си. В утринта слабият шум от поренето на водата ни придружаваше, докато накрая се почувствувах уморен. Тогава оставих Мари и се върнах, като плувах равномерно и дишах както трябва. На плажа се проснах по корем до Масон и положих лицето си на пясъка. Казах му: „Хубаво беше“, той бе на същото мнение. Малко по-късно дойде Мари. Обърнах се, за да я гледам как приближава. Лъщеше цяла от солената вода и беше отметнала косите си. Легна и се прилепи до мен и двете топлини — на нейното тяло и на слънцето — ме приспаха.

Мари ме разтърси и ми каза, че Масон се е качил във вилата си и че било време да обядваме. Станах веднага, защото бях гладен, но Мари ми рече, че от сутринта не съм я целунал. Вярно беше, а при това ми се искаше да я целуна. „Ела във водата“ — предложи тя. Изтичахме и се изтегнахме сред първите малки вълни. Поплувахме, после тя се впи в мен. Усетих краката й около своите и я пожелах.

Когато се върнахме, Масон вече ни викаше. Казах, че съм много гладен и той веднага заяви на жена си, че му харесвам. Хлябът беше хубав, излапах своята порция риба. После имаше месо и пържени картофи. Всички ядяхме, без да говорим. Масон често отпиваше от виното, а и на мен сипваше непрекъснато. Когато дойде ред на кафето, главата ми бе понатежала и пуших много. Масон, Ремон и аз направихме план да прекараме заедно месец август във вилата на плажа, на общи разноски. Изведнъж Мари ни каза: „Знаете ли колко е часът? Единадесет и половина.“ Всички се учудихме, но Масон каза, че сме обядвали твърде рано и че било естествено, защото обед е тогава, когато човек е гладен. Не знам защо, това разсмя Мари. Мисля, че си беше пийнала. Тогава Масон ме попита дали искам да се поразходя с него на плажа. „След обяд жена ми винаги си дремва. Аз не обичам. Трябва да се поразтъпча. Винаги й казвам, че така е по-добре за здравето. Но в края на краищата тя си решава.“ Мари заяви, че ще остане, за да помогне на госпожа Масон да измият съдовете. Парижанката каза, че тъкмо затова трябвало да се изгонят мъжете. И тримата слязохме на плажа.