Албер Камю - Чужденецът

Към три на вратата ми се почука, влезе Ремон. Останах легнал. Той седна на края на кревата ми. Мълча известно време и аз го попитах как е минала работата. Разправи ми, че е постъпил така, както е искал, но че тя му е ударила шамар и тогава я набил. Останалото го бях видял. Казах му, че според мен сега тя е наказана и че трябва да бъде доволен. Такова беше и неговото мнение, отбеляза, че каквото и да направи полицаят, не ще изтрие ударите, които е получила. Добави, че познавал добре полицаите и знаел как се полага да се държи човек с тях. Тогава ми зададе въпроса дали съм очаквал, че ще отвърне на плесницата на полицая. Отговорих, че нищо не съм очаквал и че освен това не обичам полицаите. Ремон изглеждаше много доволен. Предложи ми да изляза с него. Станах и започнах да се сресвам. Заяви ми, че е нужно да му стана свидетел. За мен това нямаше значение, но не знаех какво ще трябва да кажа. Според Ремон достатъчно било да потвърдя, че уличницата му изневерявала. Приех да му бъда свидетел.

Излязохме и Ремон ме почерпи един коняк. После пожела да изиграем партия билярд и аз загубих с малка разлика. След това поиска да отидем в публичен дом, но аз отказах, защото не обичам тия неща. Тогава бавно се върнахме и той ми разказваше колко е доволен, че успял да накаже любовницата си. Намирах, че е много любезен с мен и си помислих, че сме прекарали приятно.

Отдалеч забелязах на прага стария Саламано, който изглеждаше разтревожен. Когато се приближихме, видях, че кучето му го няма. Той се озърташе на всички страни, обръщаше се кръгом, опитваше се да различи в тъмнината на коридора, мърмореше несвързани думи и пак започваше да се взира в улицата с червените си очички. Когато Ремон го попита какво има, той не отговори веднага. Слабо дочух, че ломотеше: „Мръсник, мърша“, и продължаваше да се притеснява. Осведомих се къде е кучето му. Отвърна ми рязко, че избягало. И после изведнъж заговори бързо: „Както обикновено, заведох го в лунапарка. Около панаирджийските бараки имаше много хора. Спрях се да гледам «Царят на офейкването». И когато рекох да си тръгна, него вече го нямаше. Разбира се, отдавна исках да му купя по-тесен нашийник. Но никога не съм и помислял, че тази мърша може да си отиде така.“

Тогава Ремон му обясни, че може би кучето се е загубило и че щяло да се върне. Изреди му примери на кучета, които са извървели десетки километри, за да намерят господарите си. Старият обаче изглеждаше още по-обезпокоен. „Но те ще ми го вземат, разбирате ли?

Да можеше поне някой да го приюти. Но това е невъзможно, то отвращава всички със струпеите си. Сигурно полицаите ще го приберат.“ Тогава му казах, че трябва да отиде в кучкарника и че срещу заплащане на някаква такса ще му го върнат. Попита ме дали тази такса е висока. Не знаех. Тогава той се ядоса: „Да дам пари за тази мърша! Не, нека пукне!“ И почна да ругае кучето. Ремон се разсмя и влезе в къщата. Последвах го, разделихме се на площадката. Миг след това чух стъпките на стария, който почука на вратата ми. Когато отворих, за момент застана на прага и ми рече: „Извинете, извинете.“ Поканих го да влезе, но не пожела. Гледаше върховете на обущата си и покритите му със струпеи ръце трепереха. Запита ме, без да ме погледне: „Няма да ми го вземат, нали, господин Мьорсо? Ще ми го върнат, нали? Иначе какво ще стане с мен?“ Казах му, че в кучкарника пазят кучетата три дни на разположение на техните собственици и че след това правят с тях каквото намерят за добре. Взря се в мен мълчаливо. После ми каза: „Лека нощ.“ Затвори вратата си, после дълго го чувах как се разхожда напред-назад. Креватът му изскърца. И по особения тих шум, който преминаваше през стената, разбрах, че старецът плаче. Не знам защо, помислих си за мама. Но на другия ден трябваше да ставам рано. Не бях гладен и си легнах, без да вечерям.

Ремон ми телефонира в кантората. Каза ми, че някакъв негов приятел (бил му говорил за мен) ме кани да прекарам неделния ден в малката му вила край Алжир. Отговорих, че много ми се ще, но съм обещал да бъда с една приятелка. Ремон веднага добави, че кани и нея. Жената на приятеля му щяла да бъде доволна, че няма да е сама сред мъжете.

Исках да затворя веднага телефона, защото знам, че шефът не обича да ни се обаждат отвън. Но Ремон ме помоли да почакам и ми обясни, че можел да ми предаде поканата и довечера, но държал да ме предупреди за друго нещо. През целия ден го следяла група араби, между които бил и братът на бившата му любовница. „Ако тази вечер, като се прибираш, ги видиш около къщи, предупреди ме.“ Казах, че съм разбрал.