Албер Камю - Чужденецът

Изкачихме се и се канех да го оставя, когато ми рече: „Имам вкъщи кървавица и вино. Искате ли да хапнете един залък с мен?…“ Помислих си, че това ще ми спести готвенето, и приех. Той също живее само в една стая, с кухня без прозорец. Над леглото му има ангел от изкуствен розово-бял мрамор, снимки на шампиони и две-три изрезки на голи жени. Стаята беше мръсна и леглото неоправено. Най-напред той запали примуса, после извади от джоба си една съмнително чиста превръзка и обви дясната си ръка. Попитах го какво има. Каза ми, че се сбил с някакъв тип, който само търсел да се спречка с него.

„Разбирате ли, господин Мьорсо — обясни ми той, — не че съм лош, но съм малко избухлив. Оня ми вика: «Ако си мъж, слез от трамвая.» Викам му: «Хайде, седи мирен.» А той пак — не съм бил мъж. Тогава слязох и му викам: «Трай или ще те размажа.» Той ми отговори: «С какво?» Тогава му треснах един. Той падна. Щях да го вдигна. Но както лежеше на земята, той ме ритна. Тогава го ръгнах с коляно и му ударих две крошета. Лицето му се обля в кръв. Попитах го дали си е получил заслуженото. Рече ми: «Да.»“

През цялото това време Синтес си оправяше превръзката. Аз бях седнал на леглото. Каза ми: „Виждате, че не аз съм си го търсил. Той се държа неучтиво.“ Така беше и аз се съгласих. Тогава той ми заяви, че искал да се посъветва с мен именно по тази работа, че съм бил мъж, че съм познавал живота, че съм можел да му помогна и че след това щял да ми стане приятел. Замълчах си и той отново ме попита дали искам да му бъда приятел. Казах, че ми е все едно това, изглежда, го задоволи. Извади кървавица, изпържи я на примуса, сложи чаши, чинии, прибори и две бутилки вино. Направи всичко това, без да продума. После седнахме на масата. Ядейки, започна да ми разказва историята си. Отначало малко се колебаеше. „Запознах се с една жена… тя ми беше, така да се каже, любовница.“ Човекът, с когото се сбил, бил брат на тази жена. Допълни, че я бил издържал. Нищо не отговорих, но той веднага добави, че знаел какво се говорело в квартала, но че съвестта му била чиста и че бил магазинер.

„Но нека се върнем на моята история — продължи, — забелязах, че ме лъжат.“ Той й осигурявал средства, за да живее. Сам плащал наема на стаята й, давал й по двадесет франка на ден за храна. „Триста франка за стаята, шестстотин франка за храна и чифт чорапи от време на време, това прави хиляда франка. А госпожата не работеше. И ми разправяше, че не било достатъчно, че наистина не й стигали парите. Пък аз и казвах: «Защо не работиш по половин ден? Ще ме облекчиш много за дребните неща. Този месец ти купих костюм, плащам ти двадесет франка на ден, плащам ти наема, а ти следобед си пиеш кафето с приятелки. Даваш им кафе и захар. Аз ти давам пари. Постъпих добре с теб, а ти ми се отплащаш лошо.» Но тя не искаше да работи, все повтаряше, че нищо не й стигало и така забелязах, че тук ме лъжат.“

После ми разказа, че намерил лотариен билет в чантата й и че тя не могла да му обясни как го е купила. Малко по-късно открил у нея квитанция от заложна къща; това било доказателство, че е заложила две гривни. Дотогава не знаел за съществуването на тези гривни. Стана ми ясно, че наистина ме лъже. Тогава я напуснах. Но предварително й теглих един бой. И освен това й казах истината в очите. Казах й, че иска само да се забавлява с оная си работа. Казах й още, нали разбирате, господин Мьорсо: „Не виждаш ли, че хората ти завиждат на щастието! По-късно ще разбереше какво щастие си имала.“

Набил я до кръв. Преди това не я биел. „Потупвах я, но нежно, така да се каже. Тя пискаше малко. Затварях капаците и после всичко приключваше както обикновено. Но сега е сериозно. И според мен не съм я наказал достатъчно.“

Тогава ми обясни, че затова имал нужда от съвет. Млъкна, за да оправи фитила на лампата, която пушеше. Продължавах да го слушам. Бях изпил почти цял литър вино и слепоочията ми горяха. Пушех цигарите на Ремон, защото моите се бяха свършили. Минаха последните трамваи и отнесоха със себе си вече далечните шумове на предградието. Ремон продължи. Ядосвал се, че „тя все още го привличала като жена“. Но искал да я накаже. Най-напред смятал да я заведе в някой хотел и да повика „нравствената полиция“, та да предизвика скандал и да я зарегистрират. После се обърнал към приятели от „подземния свят“. Те нищо не измислили. И, отбеляза Ремон, не си струвало да бъдеш от подземния свят. Той им го заявил и тогава те му предложили да я „резнат“. Но не това искал. Щял да размисли. Първо искал да ме попита нещо. Но преди да ме попита, му се щяло да знае какво мисля за тази история. Казах му, че нищо не мисля, но че е интересна. Попита ме дали мисля, че е имало измама, и на мен ми се струваше, че наистина е имало измама. Попита дали според мен трябва оная да бъде наказана и какво бих направил на негово място, казах му, че човек никога не може да знае, но че разбирам, дето иска да я накаже. Пийнах още вино. Той запали цигара и ми разкри какво имал наум. Щял да й напише писмо „като ритник и в същото време такова, че да я накара да съжалява“. После, когато се върнела, щял да легне с нея и „точно преди края“ щял да й се изхрачи в лицето и да я изхвърли навън. Прецених, че по този начин тя наистина ще бъде наказана. Но Ремон ми каза, че не се чувствувал способен да напише писмото, както трябва, и се сетил за мен — аз да го напиша. Тъй като си замълчах, попита ме дали ще ми бъде неприятно, ако го напиша веднага, и аз отговорих, че не.