Албер Камю - Чужденецът

Намерих стария Саламано пред прага на моята стая. Поканих го вътре и той ми съобщи, че кучето му е загубено, защото не било в кучкарника. Служителите му казали, че може би е прегазено. Попитал дали не може да узнае това в участъка. Отвърнали му, че тези неща не се регистрират, защото се случват всеки ден. Казах на стария Саламано, че би могъл да си вземе друго куче, но той с основание ми изтъкна, че бил свикнал със своето.

Бях се свил на леглото, а Саламано бе заел един стол пред масата. Седеше срещу мен и ръцете му бяха на коленете. Не бе свалил старата си шапка. Под пожълтелите си мустаци предъвкваше откъслечни изречения. Малко ме отегчаваше, но нямах никаква работа и не ми се спеше. За да говоря нещо, разпитвах го за кучето. Каза ми, че го е взел след смъртта на съпругата си. Оженил се доста късно. На младини имал желание да стане артист: в казармата играел във военните водевили. Но накрая постъпил в железниците и не съжалявал, защото сега си имал пенсийка. Не бил щастлив с жена си, но, общо взето, свикнал с нея. Когато умряла, се почувствувал много самотен. Тогава поискал куче от един колега и му дали това, било много малко. Трябвало да го храни с биберон. Но тъй като кучето живее по-кротко от човека, в края на краищата остарели заедно. „Имаше проклет характер — рече ми Саламано.

— От време на време се счепквахме. Но все пак беше добро куче.“ Казах, че е от хубава порода и Саламано, изглежда, остана доволен. „И при това — добави — вие не го познавате, преди да се разболее. Най-хубавото нещо в него беше козината.“ Откакто кучето хванало тази кожна болест, Саламано го мажел сутрин и вечер с мехлем. Но според него истинската болест на кучето била старостта, а старостта не се лекува.

В този момент се прозях и старият ми заяви, че ще си отива. Отвърнах му, че може да си стои и че ми е неприятно това, което се е случило с кучето му: той ми поблагодари. Каза, че мама много харесвала кучето му. Когато говореше за нея, той я наричаше „вашата бедна майка“. Изказа предположението, че сигурно съм твърде нещастен, откакто мама е починала; не отговорих. Тогава старецът ми издума бързо и стеснително как знаел, че в квартала ме осъждали, задето съм изпратил майка си в приют, но той ме познавал и знаел, че много обичам мама. Отвърнах, и сега не знам защо, че не ми е било известно досега да са ме осъждали по този повод, но че приютът ми се бе сторил нещо естествено, защото не съм имал достатъчно пари, за да задържа мама. „Освен това — добавих — тя отдавна вече нямаше какво да ми приказва и скучаеше съвсем сама.“ — „Да — потвърди той, — в приюта поне завързваш приятелства.“ После се извини. Спяло му се. Сега животът му се беше променил и не му беше ясно какво ще прави. За пръв път, откакто го познавах, ми подаде крадешком ръка и усетих струпеите по кожата му. Поусмихна се и преди да си тръгне, ми каза: „Надявам се, че тази нощ кучетата няма да лаят. Все си мисля, че е моето.“

В неделя едва се събудих. Наложи се Мари да ми вика в ухото и да ме разтърсва. Не ядохме, защото искахме рано да се къпем. Чувствувах се съвсем празен и главата ме наболяваше. Цигарата ми горчеше. Мари ми се подигра, каза, че имам вид „като на погребение“. Беше облякла бяла рокля, разпуснала бе косите си. Рекох й, че е хубава, тя се засмя от удоволствие.

На слизане почукахме на вратата на Ремон. Той ни отговори, че идва. На улицата, поради умората ми, а пък и защото в стаята не бяхме дръпнали завесите, денят, вече изпълнен със слънце, ме удари като плесница. Мари просто скачаше от радост и непрестанно повтаряше, че времето е хубаво. Почувствувах се по-добре и забелязах, че съм гладен. Казах го на Мари, която ми посочи мушамената си торба, в която беше сложила нашите два бански костюма и един пешкир. Не ми оставаше друго, освен да чакам, чухме, че Ремон затваря вратата си. Беше в син панталон и бяла риза с къси ръкави. На главата си беше нахлупил сламена шапка, която развесели Мари, а ръцете му бяха съвсем бели под черните косми. Това донякъде ме отврати. Той слизаше, като си подсвиркваше, и изглеждаше много доволен. Обърна се към мен със: „Здравей, стари приятелю“ и нарече Мари „госпожице“.

Предната вечер бяхме ходили в участъка и аз свидетелствувах, че уличницата е „изневерявала“ на Ремон. Той се отърва с предупреждение. Не провериха моите твърдения. Пред вратата поговорихме с Ремон за това, после решихме да вземем автобуса. Плажът не беше много далеч, но така щяхме да стигнем по-бързо. Ремон мислеше, че неговият приятел ще се зарадва, ако отидем рано. Вече щяхме да тръгваме, когато Ремон ми направи знак да погледна насреща. Видях група араби, облегнати на витрината на тютюнопродавницата. Те ни гледаха мълчаливо, но по някакъв свой особен начин — точно така биха ни наблюдавали, ако бяхме камъни или пънове. Ремон ми каза, че вторият отляво е неговият човек и явно се разтревожи. Добави, че все пак историята е приключена. Мари не разбираше твърде за какво приказваме и ни попита какво има. Обясних й, че това са араби, които имат зъб на Ремон. Тя пожела да се махнем веднага. Ремон се изпъна, засмя се и каза, че трябва да побързаме.