Албер Камю - Чужденецът

Слънцето грееше почти отвесно върху пясъка, а блясъкът му върху морето беше непоносим. Вече нямаше никого на плажа. Във вилите, които ограждаха платото и се извисяваха над морето, се чуваше тракане на чинии и прибори. Едва се дишаше в тежката горещина, която се издигаше от земята. В началото Ремон и Масон обсъждаха неща и хора, за които нямах представа. Разбирах, че се познават отдавна и че даже са живели заедно известно време. Запътихме се към водата и тръгнахме покрай брега. Понякога някоя вълничка, по-силна от другите, намокряше платнените ни обувки. Не мислех за нищо, защото слънцето, което напичаше непокритата ми глава, почти ме приспиваше.

В този момент Ремон каза на Масон нещо, което не чух добре. Но в същото време забелязах, на края на плажа и далеч от нас, двама араби в огнярски комбинезони, които се приближаваха. Погледнах Ремон, който потвърди: „Той е.“ Продължихме да крачим. Масон попита как са успели да ни проследят дотук. Помислих си, че сигурно са ни видели да се качваме в автобуса с плажната торба, но не се обадих.

Арабите пристъпваха бавно, но бяха вече много по-близко. Ние не променихме хода си, но Ремон каза: „Ако стане сбиване, ти, Масон, ще се заемеш с втория. Аз ще се разправям с моя човек. Ти, Мьорсо, ако дойде друг, да знаеш, че ще е за теб.“ Отвърнах: „Да.“ Масон мушна ръце в джобовете си. Сега напеченият пясък ми изглеждаше червен. Без да променяме стъпката си, ние пристъпвахме напред към арабите. Разстоянието между нас намаляваше равномерно. Когато се озовахме на няколко крачки едни от други, арабите се спряха. Масон и аз забавихме ход. Ремон отиде право към своя човек. Не чух добре какво му каза, но онзи като че ли искаше да му нанесе удар с глава. Тогава Ремон го халоса веднъж и веднага повика Масон. Масон отиде при този, който му беше определен, и го блъсна два пъти с цялата си тежест. Арабинът падна във водата по корем, с лице към дъното, и остана така няколко секунди, на повърхността около главата му се пукаха мехури. През това време Ремон също стовари юмрука си и лицето на другия се обля в кръв. Ремон се обърна към мен и каза: „Ще видиш как ще го наредя.“ Извиках му: „Внимавай, има нож!“ Но ръката на Ремон вече беше срязана и устата му разцепена.

Масон скочи напред. Но другият арабин се беше вдигнал и застана зад този, който беше въоръжен. Не посмяхме да мръднем. Те се оттеглиха бавно, без да откъсват очи от нас и да ни заплашват с ножа. Когато бяха вече достатъчно далеч, побягнаха светкавично, докато ние стояхме като заковани под слънцето, а Ремон стискаше ръката си, от която капеше кръв.

Масон веднага каза, че имало някакъв лекар, който прекарвал неделите си на платото. Ремон поиска да отиде незабавно при него. Но щом заговаряше, кръвта от раната забълбукваше в устата му. Подхванахме го под мишниците и се върнахме във вилата колкото можахме по-бързо. Там Ремон каза, че раните му били повърхностни и че бил в състояние да отиде при доктора. Тръгна с Масон, а аз останах, за да обясня на жените какво се беше случило. Госпожа Масон плачеше, а Мари беше съвсем бледа. На мен ми беше отегчително да им обяснявам. Накрая млъкнах и запуших, загледан в морето.

Към един и половина Ремон се върна с Масон. Ръката му беше превързана, а в ъгъла на устата му имаше лейкопласт. Докторът му казал, че било дребна работа, но Ремон изглеждаше много мрачен. Масон се опита да го развесели. Но той мълчеше. Когато заяви, че иска да слезе на плажа, попитах го къде ще ходи. Масон и аз заявихме, че ще го придружим. Тогава той се ядоса и започна да ни ругае. Масон рече, че не трябва да му противоречим. Но аз все пак го последвах.

Дълго вървяхме по плажа. Сега слънцето беше убийствено. То се разпръскваше на късчета по пясъка и върху морето. Струваше ми се, че Ремон знае къде отива, но без съмнение се лъжех. В самия край на плажа най-сетне стигнахме до малък извор, който изтичаше в пясъка иззад голямата скала. Там намерихме нашите двама араби. Лежаха, облечени в своите омаслени огнярски комбинезони. Изглеждаха напълно спокойни и почти доволни. Нашата поява не промени нищо. Този, който беше ударил Ремон, го гледаше, без да продума. Другият надуваше малка свирка от тръстика и повтаряше безкрайно, като ни наблюдаваше с крайчеца на окото си, трите ноти, които изтръгваше от своя инструмент.

През всичкото това време не съществуваше нищо друго освен слънцето и тишината, примесена с лекия шум на извора и трите ноти. После Ремон посегна към задния си джоб, но противникът не се помръдна и двамата продължаваха да се гледат. Забелязах, че пръстите на краката на онзи, който свиреше, са много разперени. Без да изпуска от очи другия арабин, Ремон ме попита: „Да го застрелям ли?“ Помислих си, че ако кажа не, той ще се раздразни и сигурно ще стреля. Рекох му само: „Той още не ти е проговорил. Грозно би било да стреляш така.“ Сред тишината и жегата пак се чу лекият шум на водата и на свирката. После Ремон заяви: „Тогава ще го наругая и когато ми отговори, ще го застрелям.“ Отвърнах: „Точно така. Но ако той не извади ножа си, и ти не бива да стреляш.“ Ремон се пораздразни. Другият продължаваше да свири и двамата следяха всеки жест на Ремон. „Не — казах аз на Ремон, — бийте се като мъже, а револвера дай на мен. Ако другият се намеси или ако той самият извади ножа си, ще го застрелям.“