Катрин Каултър - Робинята

Ларен млъкна, после погледна към Олаф Торагасон.

— Господарю — обърна се тя към него и му се поклони, — ти какво би направил, ако беше на мястото на Ролф?

Олаф Торагасон се наклони напред в стола си. Плъзна поглед към хората си и към групичката роби, скупчени до вратата на къщата. Високо каза:

— Бих му смъкнал кожата от гърба заради тая дързост! Клетвата пред роб не означава нищо! Да, Ролф би трябвало да окове тоя просяк във вериги и да го остави да гладува, докато не се закълне във вярност само нему и никому другиму!

Той се отпусна назад в стола и приближените му го приветстваха с одобрителни възгласи. Някои от обитателите на Молвърн също се присъединиха към тях, но мнозина останаха мълчаливи.

Ларен се обърна към Ерик:

— Господарю, а ти как би искал да постъпи Ролф?

Той й се усмихна с чувство на превъзходство заради женското й невежество, заради непознаването й на мъжете и на тяхната представа за чест. Бавно отвърна:

— Ще откупя човека от могъщото му и заможно семейство, после ще го задържа и ще го окова. Олаф е прав, но аз съм по-прав и по-богат.

Избухна неистов смях. Торагасон не се обиди, а зацвили гръмко, хвалейки остроумието на Ерик.

Ларен изчака мълчаливо, без да се помръдва, привидно спокойна и безразлична, след което се обърна към Мерик:

— Господарю Мерик, а ти какво би сторил на мястото на Ролф?

Той отговори много бавно, без да сваля очи от лицето й:

— Ако бях на мястото на този Ролф, бих удържал на думата си. Бих го отвел при близките му. И бих му върнал загубеното.

— Ти си глупак, братко! — извика Ерик. — Така не само ще се лишиш от ценна придобивка, но и няма да го накараш да си плати за свободата!

— Да — рече високо Торагасон. — Тук не става дума за чест, Мерик. Дума, дадена на роб, не означава нищо, както вече казах. Ако Ролф се беше заклел пред някого от братята си, би било друго. Но на тоя проклет роб? Никога! Ако ще да е пленен крал, все едно.

Ларен изчака, докато всички отново притихнаха и впериха поглед в нея.

— Кажи ни, момиче — обади се Торагасон. — Какво направил Ролф?

— Отишъл да се посъветва с братята си. Рандор настоял да се отнесе с роба както ти каза, Олаф Торагасон. Игнор — последвал примера на Ерик.

Тя замълча и Торагасон изрева:

— И кого послушал Ролф?

Тя изгледа всички поред и промълви едва чуто:

— Не можел да реши. Вярвал и на двамата си братя, ала не бил сигурен кой е прав. Разсъждавал на глас и се опитвал да отсъди, но не можел. Времето минавало и той едва не се побъркал от яд, че е толкова слаб и неспособен да вземе решение. Накрая, в пристъп на бесен гняв, той грабнал огромния си меч, сбогувал се с роба и го пронизал в сърцето.

От Торагасон се надигна мощен рев, от жените — стонове, Ерик избухна в смях, единствено Мерик не издаде и звук. Той не се помръдна и изражението му остана непроменено. Само я съзерцаваше невъзмутимо.

Най-сетне, когато всички се умълчаха, Мерик каза:

— Това обаче не е краят на викинга, нали? Какво станало после?

— Ролф отново дошъл на себе си. Той дълбоко съжалил за стореното. Налегнали го тежки угризения, които не му давали покой, не можел нито да спи, нито да яде, нито да помисли за нови нашествия. Отдръпнал се от братята си, обвинявайки ги за своето безразсъдство. Скоро започнал да ги кори изцяло за смъртта на своя роб. Братята се разгневили. Натяквали му, че бил по-голям глупак от роба, който повярвал на думите му. Да, подигравали му се: той бил излъгал роба, докато те само предложили мнението си и то по негово настояване. Но да убие такъв безценен роб! Било чиста лудост и щом Ролф го е направил, значи е луд. Не го оставяли на мира, докато довели Ролф до такова състояние, че не можел вече да се понася, защото внезапно проумял, че те са прави.

Първо предал роба, а сетне го убил. Било му ясно, че съществува един-единствен начин да изкупи вината си. Захвърлил всичките си оръжия и отишъл сам навътре в гората. Знаел, че рано или късно някой див звяр ще го нападне и ще го довърши. Искал смъртта, всячески я търсел, за да се освободи от човека, в когото се бил превърнал.

Ларен млъкна, защото не знаеше какво следва по-нататък. Главата я цепеше и устата й бе пресъхнала от жажда. Изведнъж почувства ужасна болка между бедрата. Погледна към Мерик, защото той бе причината за страданието й. Той също се взираше в нея с неразгадаемо изражение.

Да, между бедрата я смъдеше, но тя си даваше сметка, че я боли повече от равнодушието, с което се бе отнасял към нея през деня и през цялата вечер. Тя сведе глава и зачака. Хората седяха притихнали, толкова притихнали, че й се струваше, че чува как гъстият дим се вие към дупката в сламения покрив. Бяха недоволни от разказа й. Сега ще започнат да я замерват с разни неща. Ще поискат Деглин да се върне.