Катрин Каултър - Съдби в окови

— Каза ми, че е убил Фиона, защото тя го била отхвърлила. Убил леля Арлет, защото тя притежавала доказателство, че той е убил Фиона. Както сам ти каза, сега се намирал във финансово затруднение. Искал да напусне Шотландия, а затова му били необходими пари. В наше лице намерил вероятния източник, от който можел да си ги набави. Това с всичко, Колин, няма друго.

Колин стоеше с наведена глава.

— Няма ли друго? — попита той без да я погледне.

— Не, нищо повече. Не е искал да убива никого от нас, Колин. Мисля, че съжаляваше, че ни причинява такива тревоги. Благодаря ти, че ме спаси.

— Ей — намеси се Дъглас, — този път няма да твърдиш, че проклетата Невеста-дева или абсурдната Перлена Джейн са ни изпратили тук, за да спасим бялата ти кожа. Нали?

— Този път не, скъпи ми братко — тя каза това и се усмихна на мъжа си. Той я изгледа внимателно и прокара пръсти по синината на брадичката й.

— Направил те е на каша — каза той. — Една красива каша. Много ли те боли?

— Сега не. Добре съм. Само съм мръсна и ужасно изморена от тези отвратителни блатни изпарения и ужасни звуци.

— Тогава нека се приберем у дома.

— Да — каза Синджан, — нека се приберем у дома.

Два дни по-късно Синджан отиде в спалнята на леля Арлет. Никой не беше влизал в стаята, откакто бяха намерили обесеното й тяло. Слава Богу, въжето не висеше повече от тавана. Не бяха останали, никакви следи от разигралата се трагедия, въпреки че никой от прислужниците не смееше да се приближи на повече от три стъпки до вратата.

Синджан затвори внимателно вратата след себе си, остана за миг на място и огледа стаята. Бързо откри следи, че Макдъф е претърсвал помещението, за да намери доказателство за това, че Колин не е законен наследник. Но той не го беше намерил. То все още беше тук, освен ако леля Арлет не беше излъгала Макдъф, а Синджан не допускаше, че тя би направила това.

След половин час старателно търсене тя все още не беше открила нищо. Нямаше представа какво точно търси, но знаеше, че когато го види, веднага ще го познае.

Измина още половин час в безплодно търсене. Тя започна да се отчайва и вече почти беше склонна да приеме, че леля Арлет с измъчения си мозък си е съчинила тази история.

Седна на креслото срещу малката камина, отпусна глава и затвори очи.

Какво можеше да представлява това доказателство?

Изведнъж усети как я облива топлина, някаква пробождаща топлина, която я накара мигновено да стане от креслото. Стоеше, без да смее да помръдне и се чудеше какво, по дяволите, става. Изведнъж, така както изведнъж я беше обляла топлината, тя разбра какво ставаше. В стаята бе дошла Перлената Джейн да й помогне.

Тя тръгна направо към дългите брокатени завеси, които се спускаха от тавана до пода на отсрещната източна стена на спалнята. Коленичи и вдигна подгъва на завесата. В широкия подгъв беше зашито нещо тежко.

Конецът не беше от най-здравите. Тя го дръпна леко и подгъвът се разши. Оттам изпадна някакво малко пакетче писма, вързани с избеляла зелена сатенена панделка.

Това бяха писма от лорд Донъли. Хартията беше пожълтяла и изпомачкана от годините. Бяха писани в продължение на три години, като първото от тях датираше от преди тридесет години.

Доста преди раждането на Колин.

Всички писма бяха адресирани от имението на лорд Донъли в Хантингтън, Съсекс. Тя прочете няколко реда, след което сгъна листа и го върна обратно в пакета. Извади последното писмо. Датата на него беше след раждането на Колин.

Тя прочете Изписаните с избеляло черно мастило и ситен почерк редове.

Скъпа моя любима,

Само да можех да видя своя син, да можех да го подържа, да го допра един единствен път до своето тяло. Но знам, че това не е възможно. Винаги съм знаел, че ти никога няма да бъдеш моя. Но ти имаш нашия син. Аз ще се съобразя с твоите желания. Няма да те търся повече, за да те видя. Ако някога имаш нужда от мен, знай че винаги съм на твое разположение. Ще се моля съпругът ти да престане да бъде жесток и да не те наранява…

Почеркът ставаше неясен тук и тя не успя да разчете останалото. Но това нямаше значение. Беше прочела предостатъчно.

Синджан изтърва писмото в скута си. Усети как сълзите й започнаха да капят върху ръцете й.

Топлината сякаш се завъртя около нея. Тя, разбира се, знаеше какво трябва да направи.

Синджан напусна стаята на леля Арлет десет минути по-късно. След себе си тя остави леко затоплената стая от огъня, който беше запалила за кратко време там…