Катрин Каултър - Цената на рая

Маркъс считаше въпросната постъпка за проява на висша глупост, но не отговори, а започна да се рови из някакви нареждания.

— Император на какво? Не ви ли се струва това труден въпрос? — каза Норт. — А, да, сега властта му е неоспорима над Елба — император на камъни, плажове и няколко недорасли дръвчета.

— Не забравяй, всичките му френски и полски телохранители — допълни Маркъс. — А има и флот-бригът 14 14 Бриг — двумачтов военен кораб. — Б.пр. „Инконетант“.

— Струва ми се, че подхождате твърде незадълбочено към събитие, което определено изисква по-сериозно отношение — лорд Брукс изрече репликата си с вид, сякаш изгаряше от желание да зашлеви и двамата с ръкавицата си, после се върна към адютантите си.

— Какво искаше да каже? — попита Норт.

— Един Бог знае.

— Трябва да бъдем по-внимателни занапред, Маркъс. Няма никаква полза да обиждаме човека. Горделив е като дявола и мрази глупостта му да бъде излагана на показ. Комбинацията е ужасно лесно възпламенима.

Разсмяха се, но не много шумно, за да не привлекат вниманието на лорд Брукс.

— Отегчен съм — каза Маркъс. — Ужасно съм отегчен. Не знам точно с какво искам да се занимавам, но не и с настоящата си работа.

— Знам. Пълно е само с дипломати, които взаимно се душат, правят си обещания и ги нарушават на следващия ден. Понякога мразя и тях, и безкрайните им игрички. Маркъс, усмихни се на лорд Брукс, стария негодяй.

— Само интриги — каза Маркъс. — Имам чувството, че дойде при нас, само за да разбере дали знаем нещо, което още не е научил. Вече не зная броя на случаите, в които шпиони на Талейран, Метерних или цар Александър са се опитвали да изкопчат нещо от мен за мнението на Уелингтън по един или друг въпрос. Проклети да са всички дипломати!

— Амин! — допълни Найтингейл. — Ръката ти изглежда малко скована днес, Маркъс. Трудно я движиш.

— Знам. Спиърс не ме оставя на мира. Всяка сутрин ме надзирава, докато петдесет пъти бавно-бавно вдигна и отпусна тежката си сабя с ранената ръка. После я масажира. Тази сутрин май се е престарал, защото ужасно ме боли.

— Въпреки това упражненията изглежда ти помагат. Само няколко седмици са минали, откакто те улучи оня куршум при Тулуза. Довери се на Спиърс, разбира си от работата.

— За Бога, Норт, аз се отървах само с рана в ръката. Поне съм жив. Четири хиляди и петстотин нямаха моя късмет; това не са някакви си леки загуби, както военното министерство се опитва да убеждава. Толкова много безсмислено дадени жертви! — несъзнателно потърка ръката си отново.

Норт наблюдаваше как Маркъс затвори и заключи чекмеджето в бюрото с изящно изработеното златно ключе, с което никога не се разделяше. През последните две седмици бяха направени два опита за кражба. Но дори крадец да съумееше да отвори чекмеджето, щеше да попадне само на остарели документи — секретното отделение беше добре скрито.

Двамата мъже излязоха от къщата и прекараха следващия половин час в разходка по брега на Сена, вдишвайки чистия вечерен въздух, преди да преминат от западния край на Сите по Пон Ньоф — най-стария парижки мост. Продължиха по булевард Сен Мишел и пресякоха към булевард Сен Жермен, където бяха разквартирувани — във внушителна сграда от осемнадесети век, хотел „Матиньон“. Маркъс помаха на познат офицер, пресичащ улицата в посока, диагонална на тяхната.

— Цял батальон сме в предградието Сен Жермен.

— Не забравяй и колко са руските войници. Миналата нощ като последен глупак оставих прозореца си отворен. Имах възможността да ги послушам как пеят на неразбираемия си език, пияни като говеда. Не ми е ясно как успяват след това да се събудят и да си вършат задълженията.

— Виждал съм ги да се прибират, залитайки, на зазоряване и в седем отново са на крака. А броят на проститутките ужасно се е увеличил.

— И те си изкарват хляба, и то не за твоя сметка, Маркъс. Как е прекрасната Лизет?

— Прекрасна, както обикновено. Наел съм й очарователен апартамент на Рю дьо Варен. Признателността й ме трогва.

Норт се засмя.

— Вярвам, че те трогва.

Прекрасно създание е тя — помисли си Маркъс. Гласно каза.

— Знаеш ли какво наистина ми харесва у Лизет освен това, което се вижда с просто око? Винаги говори или по-скоро плямпа, непрекъснато се движи, вечно се смее и шегува. Не мълчи задръстено като…

— Като какво? Като кого?

— Като проклетата Херцогиня, ако искаш да чуеш самата истина.

Норт Найтингейл се загледа в бързо движещите се води на Сена.