Катрин Каултър: Лорд Найтингейл

— И не бихме могли да го издърпаме оттук, скъпа моя.

Въпреки това лорд Чилтън, просто защото непременно трябваше да опита сам, обхвана дръжката му с две ръце и опъна с всички сили. Оръжието дори не се заклати.

— Той ще си остане тук, тъй като никой не може да го измъкне, освен теб.

— Този меч ми позволи да го измъкна само защото отчаяно се нуждаех от него, Норт. Наистина е вълшебен.

На него определено не му харесваше думата „вълшебен“. Той не приемаше нещата, за които нямаше обяснение. Но все пак не можеше да отрече присъствието на меча срещу себе си, така както не можеше да отрече здравината и лъскавината на стоманата му. Дали наистина Каролайн го бе измъкнала оттам? По-точно, дали той сам се бе освободил, веднъж докоснат от нея, защото е вълшебен?

— Тези бижута обаче не са забити в камъка. Какво искаш да направим с тях, Каролайн?

Младата жена се наведе напред, за да вземе един от потирите, и удари бедрото си в камъка. Тогава усети златното бижу, което беше открила и пъхнала в джоба на пелерината си, докато бягаше от Бес Трийт. Бавно го измъкна оттам. Беше някаква гривна. Приличаше досущ на онази, която бе поставила на почетно място в салона и на която беше гравирана думата REX.

— Къде намери това? По дяволите! Тя е копие на другата.

— Хлъзнах се отгоре й, когато бягах от Бес Трийт, и я пъхнах в джоба на наметалото си. В нея са изсечени някакви букви, Норт. Ще можеш ли да ги разчетеш на тази слаба светлина?

Той се взря в гривната, обърна я насам-натам, после ръката му започна да трепери.

— Боже Господи…

— Какво пише? — попита Каролайн и го сграбчи за лакътя.

Той й подаде бижуто.

— Ето, Каролайн. Прочети сама.

Младата жена въртя дълго гривната в дланта си, без да се взира в нея.

— С пръстите си ли мислиш да прочетеш надписа? — попита най-после Норт.

Тя му се усмихна.

— Мисля, че не е нужно да чета. След като е другарчето, така да се каже, половината на другата гривна, и след като на едната е писано REX, не се съмнявам, че на другата пише REGINA 25 25 Кралица (лат). — Б.пр. .

— О, не, много по-конкретно е от това — отвърна Норт. — На нея пише Гуиневра 26 26 Съпругата на крал Артур. — Б.пр. .

Семейство Уиндъм бяха седнали в салона. Херцогинята се намръщи над чашата си с чай.

— Само като си помисля, Маркъс, изпуснали сме цялото това вълнение само с три дни. Не е честно.

— Явно сте се разминали с моя пратеник — рече Норт.

— Твоят пратеник — отвърна графът — най-вероятно в този момент се забавлява добре. Прислугата ми ще го нахрани и прикотка и, без никакво съмнение, ще измъкне възможно най-много информация от него, можеш да бъдеш сигурен в това. А после ще го изпратят с хиляди съвети. Умират да се месят в хорските работи.

— Херцогиньо, не е несправедливо — обади се Каролайн. — Това беше нашето приключение, не вашето. Ние с Норт обаче искаме да благодарим на двама ви с Маркам и да ви подарим това.

Каролайн подаде на Херцогинята старинно златно колие — солидно, блестящо и топло на пипане.

— Ще можеш да го носиш с перлите си — каза графът, като докосна леко с върховете на пръстите си красивото бижу.

— Колкото до останалите златни украшения, монети и скъпоценности, ние, също като вас двамата, мислим да изпратим част от тях в Британския музей. Ще подарим потирите на Солсбърийската катедрала, а останалите ще изложим тук, в Маунт Хок, така че всички, които дойдат, да могат да им се любуват.

— Ако някога загубим всичките си пари, винаги можем да продадем една-две гривни и да се спасим — обяви Каролайн.

— Ха, ти по-скоро би ме изпратила да работя в калаените мини, отколкото да се разделиш с някое от бижутата, които откри — пошегува се Норт, като погали леко ръката и.

Тя се усмихна и на него за момент му се стори, че усмивката й беше отнесена, че жена му беше отлетяла духом някъде надалеч. Само миг след това обаче лицето й излъчваше топлота, дяволитост и щастие. Каролайн вдигна поглед към поставката от тъмночервено кадифе. На нея сега лежаха две гривни, които се допираха една в друга. Бяха отново заедно и щяха да бъдат заедно, докато съществуваше родът Найтингейл. Колкото до меча, двамата с Норт бяха единодушни, че той трябваше да си остане там, където беше, и че никой друг не трябваше да разбере за него. Още същата нощ мъжът й й беше казал:

— Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Но Рафаел Карстеърс може да мълчи като гроб, както, естествено, и Кум. Вече говорих с тях.