Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

— Вие с баща ми още ли си пиете заедно?

— Когато аз го побеждавам, той винаги идва в „Маратон“ да ми донесе бутилка шампанско.

— Ами тогава — вметна Алис — би трябвало да занесеш бордото на Джеси. Тя е тази, която те победи, не баща й.

— Конете обаче са негови — отвърна Джеймс, макар да му се щеше хлапачката да бъде там, за да може отново на глас да преброи луничките й. Това доста бързичко затваряше устата й.

— Ще предам на мама — каза Нелда. — Напоследък не се виждам често с татко. Що се отнася до Джеси… всъщност, защо ми е да я виждам? Нали разбирате, тя е толкова странна. Изобщо не съм съгласна с Алис. За жените са необходими правила на поведение. Това прави отношенията в обществото, как да кажа, по-изтънчени. Ние действително имаме нужда от такива очарователни господа като вас, които да ни закрилят, да ни напътстват, да ни казват как да постъпваме, да…

— Добре, добре, и този списък е достатъчен — спря я Ърсюла и нетърпеливо стисна съпруга си за ръката.

Джеймс, който смяташе Джеси за най-невъзможното същество, бързо апострофира Нелда:

— Тя изобщо не е странна. А освен това ти е сестра. — После се обърна към Джиф. — С вас двамата ще се видя утре.

— Ще видиш също и мама — допълни Ърсюла с мрачния тон на отшелничка и лукавия поглед на малка калпазанка.

— Е, добре де — каза Джеймс, усмихна се наперено и с широки крачки се отдалечи от компанията.

— Ами — обади се Нелда Карлайл, грейнала цялата като следобедното слънце над главата й, — аз също ще тръгвам тогава. Ърсюла, надявам се, че скоро пак ще се видим. Нали и двете вече сме омъжени жени. Бих могла, да речем, да ти дойда на гости в града? Най-накрая успях да убедя господин Карлайл, че една хубава градска къща на Джордж Стрийт ще ни бъде страшно удобна. Това е съвсем близо до вас, нали?

— Да, съвсем близо — отвърна Ърсюла и настръхнала, си помисли: „Аз ще се преместя във Фелс Пойнт, ако ти довтасаш в града, Нелда. Освен това можеш да бъдеш малко по-дискретна в набезите си към горкия ми брат. О, Боже, ще стане наистина голяма каша, ако успееше да хване Джеймс на своята въдица. Но не, моят брат никога не би пристъпил границите на чужда съпружеска територия“.

Ърсюла и Джиф видяха как Нелда се привежда, за да каже нещо на Алис, която беше съвсем дребничка. След това вдигна поглед към Алън Белмонд и му се усмихна мило, макар че, доколкото Ърсюла знаеше, тя не можеше да го понася.

— За какво мислиш, Ърс?

— Какво? А, нищо, помислих си само, че Фелс Пойнт е приятно местенце.

— Била ли си скоро там?

— Не, но това няма значение. Просто ми повярвай.

Имаше пълнолуние. Времето в края на март беше меко. Само лек нощен бриз шумолеше между първите пролетни листа на старите дъбови дървета, които ограждаха алеята до фермата на Уорфийлд.

Джеймс си тананикаше една английска песничка, която дукесата беше съчинила предната година, докато се носеше в галоп върху гърба на Соубър Джон — кон, толкова сив, колкото и изящната калаена купа в средата на масата в неговата трапезария, а също и не по-малко здрав и издръжлив. Дукесата, която всъщност беше графиня Чейс и английска представителка на фамилията Уиндам, сякаш никога не се изчерпваше откъм идеи. Но това, помисли си той, беше съвсем разбираемо, като се имат предвид идиотщините на Джордж IV и всички политици, които я подхранваха с такъв екстравагантен материал. Беше лесно запомняща се песничка. Той се усмихна, като си представи как Маркъс Уиндам, граф Чейс и съпруг на дукесата, ревеше с цяло гърло в банята нейните песнички, карайки прислужниците смутено да изхвърчат от огромната господарска спалня в „Чейс парк“ и да избухват в лудо кикотене.

Джеймс леко потупа Соубър Джон по шията. Вече на двадесет години, този жребец беше опората в конефермата на Джеймс. Децата на Соубър Джон се състезаваха по дългите четири мили отсечки от Масачузетс чак до Кентъки. Соубър Джон беше чистокръвно, яко и стабилно животно, чиято издръжливост беше прочута по хиподрумите. А сега, слава на милостивия Бог, вече се прочуваше и като разплоден кон.

Ярката лунна светлина меко обливаше бялата дървена ограда, която заедно с дъбовите дървета ограждаше алеята от главния път до самата голяма къща. Развъдникът за разплодни и състезателни коне, „Уорфийлд“, беше огромен, доходен и добре поддържан. Джеймс му се възхищаваше и се молеше един ден и „Маратон“ да стане толкова преуспяващ. Особено много му харесваше цялата тази бяла ограда, която се точеше и точеше, докато накрая се губеше някъде в мрака зад горичка от дъбови дървета. Можеше само да предполага колко би му струвало да поддържа в бяло тая проклета ограда.