Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

Джеси го подръпна за ръкава.

Джеймс се обърна към Консол, който дишаше тежко, но изглеждаше доволен от себе си.

— Само го погледнете. Какъв храбрец!

— Джеси беше права — на него наистина му трябваше малко смушкване с шпорите. А после насмалко не ме остави зад себе си, така бързо полетя напред.

Ухилен до уши, той потриваше доволно ръце и продължаваше да се въодушевява от неочакваната си победа. От устата му неудържимо се лееха красноречиви описания за това колко прекрасен бил конят му и как Оливър просто трябвало да почерни Джеймс с полагащата му се бутилка шампанско. Джеси пак го подръпна за ръкава. Той се извърна към нея:

— Какво има, любов моя? Може би искаш да целунеш твоя всепобеждаващ герой?

Тя каза много бавно, като отчетливо произнасяше всяка дума:

— Джеймс, мисля, че нашето бебе е тръгнало.

Той се втренчи в нея с празен поглед:

— Но, Джеси, на бебето му остава поне още една седмица. Не си ли спомняш? Ти ми каза, че за теб ще бъде добре да дойдеш на състезанията днес, че имаш нужда да излезеш на чист въздух и да тренираш малко дробовете си, като викаш за нашите коне. Не, сигурно нещо си сбъркала. Нали ти не беше тази, която се дереше за конете на баща ти? Ти не би направила подобно нещо.

— Направи го обаче — осведоми го веднага майка му, — но аз побързах да й напомня как трябва да се държи.

Внезапно Джеси изпъшка тежко и обви ръце около големия си корем.

— О, Боже! — извика Оливър Уорфийлд. — Джеймс, тя не може да роди първото ми внуче тук, на състезанията. Дяволите да те вземат! Какво си направил с моето малко момиченце?

Джеймс знаеше съвсем точно всичко, което трябваше да се направи, но не му позволиха да свърши абсолютно нищо. Още щом постави Джеси на тяхното легло в „Маратон“, доктор Хулахан, който вече ги чакаше, го дръпна настрани:

— Ти не си лекар… ти си съпруг. Разкарай се оттука, Джеймс! Това не е място за тебе.

Но Джеси прошепна с изсъхнали и напукани устни от виковете, които вече не можеше да сдържа:

— Джеймс, не ме оставяй… Ти ми обеща, че няма да позволиш да ми се случи нищо лошо.

Джеймс погледна доктор Хулахан и седна на леглото до своята съпруга:

— Няма да продължи дълго, Джеси. Просто се хвани за ръката ми и я стискай, когато болките започнат. Всичко ще свърши бързо, кълна ти се.

— Откъде можеш да знаеш колко време ще продължи, Джеймс? — вбесен го попита доктор Хулахан. — Ти не си никакъв лекар. Може и да помагаш на кобилите, когато се жребят, но това е нещо много по-различно. На Джеси това й е първо дете. Поне още двадесет минути няма даже да е започнало. А може да трае часове, дори дни. Ами че аз съм имал първо раждане, което продължи цели четири дни.

Джеси изпъшка, като чу това.

— Не говори такива неща, да те вземат дяволите! — извика Джеймс и се обърна към него. — Ти ще ни изкараш акълите и на нея, и на мене. Най-добре ще е просто да си вършиш работата. Не го слушай, Джеси. Слушай ме мен. Аз съм твой съпруг и знам какво говоря. Данси го бива да прави шевове, но иначе не разбира чак толкова много. Той просто се перчи с онова раждане, което продължило четири дни. Ти обаче ще родиш съвсем лесно и всичко ще свърши бързо.

— Това хич не ми е приятно — изплака Джеси и затвори очи, когато усети как ръцете на доктор Хулахан я опипаха между краката и по корема.

Тогава започнаха контракциите и сега вече тя нямаше да се трогне даже ако цялото население на Балтимор се изсипеше в нейната спалня и започнеше да коментира позата й със свити и разкрачени крака. Болката беше ужасна, невъобразима. Беше сигурна, че направо я разпори надве. Четири дни? Не, това не можеше да бъде възможно. Никое човешко същество не би могло да изтърпи подобни болки четири дни.

— Няма да мога да издържа това, Джеймс — каза тя задъхано през стиснати зъби. — Мама не ми е казвала, че ще бъде толкова ужасно. Иска ми се ти да си на моето място, Джеймс, не аз. Защо, по дяволите, не може да си ти?

Доктор Хулахан изсумтя, както беше застанал между краката й:

— Джеймс няма да издържи, Джеси. Само след една серия от контракции той ще бъде жалка гледка. Жените са много по-добри за тази работа. Мисли си за красотата на това изживяване, мисли си как Бог е отредил тъкмо вие, жените, да бъдете носителки на живота и продължителки на поколенията, мисли си колко си благословена…

Тя така изпищя, че насмалко не се преобърна от леглото.

— Затвори си проклетата говорилня, Данси! — Джеймс почти се развика. — Не, не ти, Джеси. Ти можеш да си крещиш, колкото пожелаеш. Справяш се много добре. С каква честота са болките й, Данси?