Катрин Каултър - Тайната на Валантайн

— Просто ще завържа Джеси, за да не ми избяга, и ще се хвана като втори човек. Предпочитам обаче да не го правя, затова — повече никакви грешки. Хайде, започвайте. Искам си онова, което ми се полага.

Докато си вършеха работата. Джеймс чуваше как Комптън говори тихичко на Джеси, като й обясняваше, че щяло да бъде най-добре нейният безценен съпруг да не му губи съкровището, иначе щял да остане с обезглавена съпруга. Да, просто щял да гръмне главата й на парчета. Това вече вбеси Джеймс до полуда. Той погледна към Джипсъм. Макар че го познаваше от толкова години, никога не беше виждал такава неистова концентрация. Той вонеше ужасно, целият беше покрит с черна тиня, която се беше втвърдила като маска върху лицето му. Но се бореше храбро. Още преди Джеймс да го купи и да го освободи от робство, очевидно той се беше научил как да оцелява и в най-непоносими положения.

Сега вече не трябваше да изпускат безценното сандъче. Джеймс беше освободил от камъка три халки от веригата. Най-сетне.

Джеймс попита съвсем тихо:

— Има ли дръжки сандъчето, Джипсъм? Напипваш ли нещо подобно?

— Не смея да търся дръжка, господин Джеймс, иначе ще взема да изпусна сандъчето откъм мойта страна и той пак ще ме прати в тоя трап.

— Точно така го нарича и Черната брада — обади се Фийлдинг, — „Дълбоко в един трап“. Е, Джеймс, колко още има, докато сандъчето се покаже на повърхността? — Докато говореше, той избута Джеси напред и я докара до самия край на тресавището.

Земята там беше мочурлива, смрадта от гниещата растителност и от блатните газове беше направо непоносима. Тя обаче беше толкова уплашена, че не смееше дори да повърне.

— Успяхме да освободим три халки от веригата, усукана около камъка. Тази дължина би трябвало да е достатъчна, за да измъкнем сандъчето на повърхността, но не мога да бъда сигурен. Имай малко търпение. И за Бога, внимавай Джеси да не падне вътре.

— О, няма да я загубя така лесно, Джеймс, не се притеснявай. Изненадан съм, че не поиска да узнаеш малко повечко около тази история. Възхищавам се на твоята сдържаност и на умението ти хладнокръвно да разсъждаваш. Знаеш кое е най-важното в даден момент. По-късно, Джеймс, ако всичко върви, както аз искам, ще разбереш всяко нещо, което пожелаеш.

Сандъчето се подаде на повърхността. Чу се силен всмукващ шум, когато двамата с Джипсъм успяха да го извлекат върху земята на края на тресавището. Джеймс се втренчи продължително в него, давайки си сметка, че всъщност никога не беше вярвал в съществуването на това нещо.

— Слава Богу — произнесе той накрая. — Извадихме го.

— Отлично! — заяви Фийлдинг, обзет от такова вълнение в момента, че едва дишаше. Също като Джеймс, и той седя няколко мига втренчен в това старо метално сандъче, покрито с воняща тиня. Ключалката беше все още непокътната. — Моето съкровище. Най-сетне онова, за което положих толкова усилия…

— Вие не сте положил изобщо никакви усилия за него — обади се Джеси. — Вие не го заслужавате.

На Джеймс му се прииска да й натъпче устата с нещо, за да я накара да млъкне.

— Няма значение — прекъсна я той бързо. — Твое е, Комптън. Сега обаче ще трябва да го отворим.

Джеймс успя да хване калната, ръждясала дръжка отстрани на сандъчето и с усилия го повлече по хлъзгавата, тинеста трева. Беше си направо голям сандък.

— О, не! — изкрещя Фийлдинг и размаха бясно пищова си. — Проклятие, погледнете само! По него има дупки. Та това е метал. Как изобщо са се появили тези дупки отстрани?

Той грубо дръпна Джеси на колене до себе си, докато опипваше заключалката в предната част на сандъка. Но не успя да я отвори. Тогава се отдръпна назад и гръмна в нея. Тя се раздроби на множество дребни късчета, които се разхвърчаха в тресавището и безшумно потънаха в тинята.

Той се разкикоти ликуващо и бутна назад металния капак.

— Господи, всичко е покрито с тиня, но ето вижте — скъпоценности и толкова много монети! Слава Богу, че не са изпаднали от тези проклети дупки. Скъпоценностите не ръждясват и не гният. — Той остави пистолета си и зарови до лакти ръце в сандъка.

И тогава изпищя пронизително.

От вътрешността на сандъка изскочи една змия, най-отвратителната змия, която изобщо можеше да съществува… Тялото й беше почти с дебелината на човешки врат, а устата й имаше студен, някак си подпухнал бял цвят — бяло, което приличаше на гранясало, покрито с личинки месо. Змията разтвори уста. Наниз от перли провисна от нея и се проточи от двете й страни подобно на юзда в устата на кон, чиито краища се влачеха. Змията впи поглед в очите на Комптън Фийлдинг. За по-малко от миг отблъсна ръката му с тялото си и впи зъби дълбоко в ризата му. От сандъка светкавично изпълзя и втора змия. Когато тя разтвори уста, от нея провисна огърлица от изумруди — змийската отрова така беше излъскала скъпоценните камъни, че те просто светеха с дълбок и наситен зелен цвят. Влечугото се уви около ръката на Комптън — движенията му изглеждаха така бавни и леки, и толкова плавни… Змията изплю изумрудите и впи зъби дълбоко в задната част на ръката му.