Луис Карол: Алиса в страната на чудесата

— Толкоз по-зле, че не си се подписал — каза Царя. — Ти бездруго си мислил зло, инак като всеки честен човек щеше да се подпишеш.

Думите бяха приети от присъстващите с общо ръкопляскане. Това наистина беше първото умно нещо, което Царя бе казал тоя ден.

— Туй доказва, разбира се, неговата вина — каза Царицата, — тъй че отсеч…

— Нищо подобно не доказва! — каза Алиса. — Та вие дори не знаете какви са тия стихове.

— Прочети ги — каза Царя.

Белия Заек сложи очила.

— Отде да започна, ако благоволите, ваше величество? — попита той.

— Започни от началото — каза Царя важно — и продължавай, докато стигнеш края; сетне спри.

Мъртва тишина настъпи в съдебната зала, когато Белия Заек прочете следните стихове:

— Най-важните показания, които чухме досега — каза Царя и потърка ръце, — тъй че нека съдебните заседатели…

— Ако някой от тях може да обясни какво значи това — каза Алиса (толкова бе пораснала в последните няколко минути, че не се боеше вече да го прекъсне), — ще му дам, каквото поиска. Аз не вярвам да има и капка смисъл в това.

Всички съдебни заседатели написаха на плочите си: „Тя не вярва да има и капка смисъл в това“, ала никой от тях не се опита да обясни съдържанието на късчето хартия.

— Ако няма смисъл — каза Царя, — спасяваме се от голямо главоболие: знаете, няма нужда да се мъчим да го търсим. И все пак не зная… — продължи той, като гладеше късчето хартия на коляното си и го гледаше с едно око — …струва ми се, намирам малко смисъл… „не мога само аз да плувам“… нали не можеш да плуваш? — добави той и се обърна към Момчето.

Момчето тъжно поклати глава:

— Изглеждам ли, че мога? — отвърна то. (Изглеждаше, че не — тъй като цялото бе направено от мукава.)

— Дотук добре — каза Царя и продължи да мърмори стиховете под носа си: — „И всичко се узна от нас навреме“… това, разбира се, е съдът… „Ако ли все тъй настоява само“… това трябва да е Царицата… „Ти мислиш ли какво ще стане с тебе“… наистина, какво!… „Едно и дадох аз, той две му прати“… навярно това е, знаеш, направил със сладките…

— Но по-нататък се казва: „Те хвръкнаха към нейните палати“ — каза Алиса.

— Разбира се, ето ги там! — каза Царя тържествено и посочи сладките на масата. — Нищо не може да бъде по-ясно от това. И после: „Тя страшна е, когато се разсърди“… мисля, ти никога не се сърдиш, нали, мила? — каза той на Царицата.

— Никога! — извика Царицата яростно и захвърли една мастилница върху Гущера. (Клетото Перце бе спряло да пише с пръст, защото на плочата не оставаше никакъв белег. Но сега то почна бърже пак да пише, топеше мастилото, което шуртеше по лицето му, докато засъхна.)

— Тогаз и тия думи не те сърдят — каза Царя и огледа цялата зала с усмивка. Мъртво мълчание.

— Това е шега! — добави Царя ядосано. Всички се засмяха.

— Нека съдебните заседатели обмислят присъдата — каза Царя най-малко за двадесети път тоя ден.

— Не, не! — каза Царицата. — Първо решението — после присъдата.

— Вятър! — каза Алиса гласно. — Как може решението първо!

— Дръж си езика! — каза Царицата почервеняла.

— Няма! — отвърна Алиса.

— Отсечете й главата! — извика Царицата с всичка сила.

Никой не се помръдна.

— Кой ви обръща внимание? — каза Алиса. (Тя вече бе стигнала своята обикновена големина.) — Вие сте само карти за игра!

При това всички карти се надигнаха във въздуха и полетяха върху й. Тя извика слабо, полуизплашена, полуядосана и се опита да ги набие, но се намери на скамейката — сложила глава върху коленете на сестра си, която нежно отмахваше от лицето й няколко сухи листа, отронили се от надвисналите дървета.