Луис Карол: Алиса в страната на чудесата

Никога не бе влизала в съдилище, но бе чела за него в книги и остана доста доволна от себе си, като видя, че знае имената, току-речи на всички неща, които се намираха там.

„Съдията — каза си тя, — лесно се познава: носи голяма перука.“

Съдията между другото беше самият Цар, носеше корона върху перуката си. Туй бе доста неудобно и разбира се, никак не му приличаше.

„А зад тая преграда — помисли Алиса — тия дванайсет същества (виждате, тя беше принудена да каже «същества», защото някои от тях бяха животни, а други — птици), които седят там… мисля, са съдебни заседатели.“

Тя повтори и потрети с гордост последната дума, защото мислеше, и то с право, че не много момичета на нейната възраст разбират напълно значението й. (Във всеки случай всичко това не бе кой знае колко важно.)

Дванадесетте съдебни заседатели усърдно пишеха на плочи.

— Какво правят? — пошушна Алиса на Грифона. — Няма защо да пишат, преди делото да почне.

— Пишат си имената — прошепна Грифона, — боят се да не ги забравят, преди да свърши делото.

— Глупости! — високо и възмутено почна Алиса, но бърже се възпря, защото Белия Заек извика: „Тишина!“, Царицата сложи очила и безпокойно се огледа да види кой говори.

Алиса забеляза, все едно като че ли гледаше над раменете им, че всички съдебни заседатели записваха на плочите „глупости!“ и дори долови, че един от тях не знаеше как се пише думата и питаше съседа си да му каже.

„На какво ли ще заприличат плочите им, докато делото се свърши!“ — помисли Алиса.

Един от съдебните заседатели имаше молив, който скърцаше. Такова нещо, разбира се, Алиса не можеше да понесе. Тя обиколи залата, спря зад него и скоро издебна случай да му го отнеме. Алиса го направи с такава бързина и ловкост, че клетото съдебно заседателче (беше Перцето, Гущера) не смогна дори да разбере какво стана с молива му. И тъй, след като го подири навред, се принуди да пише през останалото време с пръст! А туй беше безсмислено, защото пръстът не оставяше никакъв белег на плочата.

— Вестителю, прочети обвинението — каза Царя.

Тогаз Белия Заек наду триж тръбата, разгъна свитъка хартия и прочете следното:

— Обмислете присъдата — каза Царя на съдебните заседатели.

— Още не, още не! — прекъсна го бърже Заека. — Има още много преди това!

— Повикай първия свидетел — каза Царя.

Белия Заек наду триж тръбата и извика: „Първият свидетел!“

Първият свидетел беше Шапкаря. Той влезе с чаша чай в едната ръка и с резен хляб с масло — в другата.

— Моля прошка, ваше величество — започна той, — че ги нося със себе си. Но още пиех чая си, когато ме повикаха.

— Трябваше да си го изпил — каза Царя. — Кога започна?

Шапкаря погледна Мартенския Заек, който, хванат под ръка от Катерицата, го бе последвал до съдилището.

— На четиринайсети март, мисля, тогава — каза той.

— Петнайсети — рече Мартенския Заек.

— Шестнайсети — рече Катерицата.

— Запишете това! — каза Царя на съдебните заседатели.

И съдебните заседатели жадно написаха и трите числа на плочите, после ги събраха и превърнаха полученото в шилинги и пенита.

— Свали си шапката — каза Царя на Шапкаря.

— Не е моя — каза Шапкаря.

— Открадната! — възкликна Царя и се обърна към съдебните заседатели, които веднага си взеха бележка.

— Аз ги продавам — добави Шапкаря, за да обясни. — Сам аз нямам шапка. Шапкар съм.

Тук Царицата сложи очилата си и втренчи изпитателно поглед в Шапкаря, който пребледня и се разтрепери.

— Твоите показания — каза Царя. — И не трепери така, инак ще заповядам да те обезглавят веднага!

Свидетелят изглежда никак не се насърчи от тия думи. Той се местеше от единия си крак на другия, поглеждаше неспокойно Царицата и в стеснението си отхапа голям къс от чашата вместо от хляба с масло.

Тъкмо по това време Алиса изпита някакво странно чувство, което първо доста я смути, додето тя разбере какво е. Пак бе започнала да расте; отначало помисли да стане и напусне съда. Но като разсъди, реши да седи на мястото си, додето залата я побира.

— Не може ли да не се бутате така? — рече Катерицата, която беше до нея. — Едвам дишам!

— Правя го без да искам — каза Алиса кротко. — Раста.

— Нямате право да растете тука! — рече Катерицата.

— Не говорете глупости — каза Алиса по-смело, — много добре знаете, че и вие растете.