Луис Карол: Алиса в страната на чудесата

— Наистина, мила, ти трябва да разпиташ тоя свидетел. Хваща ме много силно главоболие от разпита.

Алиса наблюдаваше как Белия Заек се мъчеше да прочете нещо в списъка и много любопитстваше да види какъв ще бъде следващия свидетел — „защото поне досега не са събрали никакви доказателства и показания“ — си каза тя. Представете си нейното учудване, когато Белия Заек прочете гласно, със своя дрезгав, тънък гласец:

„Алиса!“

— Тук! — извика Алиса; в бързината и вълнението си забрави колко бе пораснала през последните няколко минути и скочи тъй бърже, че катурна с края на престилката си преградата на съдебните заседатели, а и самите тях върху главите на тия, които бяха долу.

Съдебните заседатели се валяха наоколо и много й напомняха стъкленото кълбо със златни рибки, което преди седмица случайно бе катурнала.

— О, моля извинете! — възкликна тя силно разтревожена и почна да ги събира колкото може по-бързо, защото в ума й все още се въртеше случката със златните рибки; струваше й се, че ако не ги събере и сложи веднага зад преградата, ще умрат.

— Разглеждането на делото не може да продължи — каза Царя много важно, — додето всички съдебни заседатели не се върнат по местата си — всички — повтори той силно подчертано и се взря изпитателно в Алиса.

Тя погледна към преградата и видя, че в бързината бе пъхнала Гущера с главата надолу. Горкото животинче не можеше да мръдне, махаше само жално опашката си. Тя бърже го извади и сложи обратно, както трябва.

„Не че е много важно! — каза си тя. — Уверена съм, че и тъй, и инак няма да е от голяма полза за делото.“

Щом като се посъвзеха от уплахата поради катурването и след като техните моливи и плочи се намериха и върнаха, съдебните заседатели усърдно се заеха да пишат едно изложение върху случката — всички с изключение на Гущера, който изглежда бе толкова замаян, че можеше само да седи с отворена уста и да зяпа нагоре към свода на залата.

— Какво знаеш за тая работа? — попита Царя Алиса.

— Нищо — отговори Алиса.

— Съвсем нищо? — настоя Царя.

— Съвсем нищо — каза Алиса.

— Много важно — каза Царя, като се обърна към съдебните заседатели.

Тъкмо почнаха да записват това на плочите, когато Белия Заек се намеси:

— Маловажно иска да каже, ваше величество разбира се — продума той много почтително, но се намръщи и го изгледа сърдито.

— Маловажно, разбира се, исках да кажа — побърза да се поправи Царя и продължи да си говори с нисък глас: — важно… маловажно… маловажно… важно… — сякаш опитваше коя дума звучи по-добре.

Някои от съдебните заседатели записаха „важно“, а други — „маловажно“. Алиса забеляза това, защото бе доста близо до тях и можеше да надникне в плочите им.

„Но то е все едно“ — помисли си тя.

Точно тогаз Царя, който бе се заел да пише нещо, извика:

— Тишина! — и прочете от бележника си: — Правило Четиридесет и второ. Всеки, който е по-висок от един километър, трябва да напусне съдебната зала.

Всички погледнаха Алиса.

— Аз не съм един километър — каза Алиса.

— Да — каза Царя.

— Близо два километра — добави Царицата.

— И тъй да е, пак няма да си ида — отвърна Алиса. — И после, такова правило не съществува: сега го измислихте.

— Това е най-старото правило в книгата — каза Царя.

— Тогаз трябваше да бъде първо — отвърна Алиса.

Царя пребледня и мигом затвори бележника си.

— Обмислете присъдата — каза той на съдебните заседатели с тих, треперещ глас.

— Има да се събират още показания, ако благоволите, ваше величество — каза Белия Заек, като подскочи. — Това късче хартия току-що е било намерено.

— Какво е? — запита Царицата.

— Не съм го отворил още — каза Белия Заек, — но изглежда писмо, писано от обвиняемия на… някого.

— Навярно тъй е — каза Царя, — освен ако не е било писано на никого — нещо, което, знаете, не е обикновен случай.

— Кому е отправено? — запита един съдебен заседател.

— Никому — отговори Белия Заек. — Изобщо не е писано нищо на външната страна.

Той разгъна хартията, като говореше — и добави:

— Никакво писмо: това е сбирка стихове.

— Почеркът на обвиняемия ли е? — запита друг съдебен заседател.

— Не е — отвърна Белия Заек. — И това е най-чудното. (Съдебните заседатели до един се нацупиха.)

— Трябва да е подражавал някой друг почерк — каза Царя. (Съдебните заседатели до един се развеселиха.)

— Благоволете, ваше величество — каза Момчето, — аз не съм го писал и те не могат да докажат обратното. Няма подпис на края.