Джон Каре - Вечният градинар

— Джъстин как е, държи ли се? — запита Донъхю, докато Удроу четеше.

— Благодаря, не е зле предвид на обстоятелствата.

— Чувам, че си бил ходил до вкъщи.

— Искаш ли да прочета това докрай, или не?

— Трябва да ти призная, старче, че добре сте се справили с ония влечуги на портата. Ти си сбъркал професията си, трябва да работиш за нас. Той тук ли е?

— Да, но не приема посетители.

Ако Африка беше втората родина на Теса, прочете Удроу, то правата на африканските жени бяха нейната втора религия.

Теса водеше битка за нас на всеки фронт, без да обръща внимание на наложените табута. Тя се сражаваше за нас по изисканите приеми, изисканите вечери и всякакви други изискани места, където домакините бяха достатъчно неблагоразумни, за да я поканят. Посланието й навсякъде бе едно и също: само чрез еманципация ние, африканските жени, ще се спасим от хаоса и корупцията, създадени от мъжете ни. А когато Теса откри, че е бременна, единственото и желание бе да роди своето африканско дете сред африканските жени, които обичаше.

— Исусе Христе — възкликна тихо Удроу.

— Споделям мнението ти — съгласи се Донъхю.

Последният абзац беше набран изцяло с главни букви. Удроу го прочете като робот, без да съзнава какво върши:

СБОГОМ, МАМО ТЕСА. НИЕ СМЕ ДЕЦАТА НА ТВОЯ КУРАЖ. БЛАГОДАРИМ ТИ, БЛАГОДАРИМ ТИ, МАМО ТЕСА, ЗАТОВА, ЧЕ ЖИВЯ НА ТОЗИ СВЯТ. АРНОЛД БЛУМ МОЖЕ ДА Е ОЩЕ ЖИВ, НО ТИ СИ МЪРТВА, В ТОВА СПОР НЯМА. АКО БРИТАНСКАТА КРАЛИЦА ПРИСЪЖДА ОТЛИЧИЯ ПОСМЪРТНО, ВМЕСТО ДА ИЗДИГА ПОРТЪР КОЛЪРИДЖ В РИЦАРСКО ЗВАНИЕ ЗА ЗАСЛУГИ КЪМ БРИТАНСКАТА НАДМЕННОСТ И САМОДОВОЛСТВО, НЕКА ДАДЕ КРЪСТА „ВИКТОРИЯ“ НА ТЕБ, МАМО ТЕСА, НАША СКЪПА ПРИЯТЕЛКО, ЗА ПРОЯВЕНАТА ДОБЛЕСТ ПРЕД ЛИЦЕТО НА ПОСТКОЛОНИАЛНИЯ ФАНАТИЗЪМ И ЛИЦЕМЕРИЕ.

— Най-хубавото е на гърба — каза Донъхю.

Удроу обърна листа от другата страна.

Теса Куейл вярваше, че тялото и животът й трябва да следват нейните вътрешни убеждения. Тя очакваше и от останалите да постъпват по същия начин. Когато Теса бе затворена в болницата „Ухуру“, нейният най-близък приятел д-р Арнолд Блум я навестяваше всеки ден, а според очевидци и почти всяка нощ, като дори си носеше сгъваемо легло, за да спи до нея в болничната стая.

Удроу сгъна вестника и го сложи в джоба си.

— Мисля да занеса това на Портър, ако нямаш нищо против. Предполагам, че мога да го задържа.

— Твой е, старче. С най-добрите благопожелания на фирмата.

Удроу вече крачеше към вратата, но Донъхю не го последва.

— Идваш ли? — запита Удроу през рамо.

— Ще те изчакам тук, ако не възразяваш. Междувременно искам да кажа две думи на бедния Джъстин. Къде е той? Горе ли?

— Мисля, че се разбрахме по въпроса.

— Разбрахме ли се? Добре, старче, няма проблем. Някой друг път. Къщата си е твоя, гостът си е твой. Абе, ти да не криеш и Блум някъде наоколо?

— Я не ставай смешен!

Без да обръща внимание на враждебния тон, Донъхю закуцука редом с Удроу, комично подгъвайки краката си в коленете.

— Да те закарам ли? Моята е зад ъгъла. Не си струва да изкарваш твоята, а навън е адска жега.

Удроу се съгласи да бъде закаран, най-вече от страх, че в негово отсъствие оня може да се опита все пак да заговори Джъстин. Портър и Вероника Колъридж си правеха слънчеви бани в градината. Зад гърба им се издигаше разкошната резиденция на върховния комисар, прилична на провинциален замък в Съри, а пред тях се простираше безупречно поддържаната ливада и лехите с цветя. Колъридж се бе изтегнал в градинската люлка и четеше документи от дипломатическата поща. Русата му съпруга Вероника, със светлосиня пола и широкопола сламена шапка, лежеше на тревата до облечена с плат детска кошарка, в която дъщеричката им Роузи лежеше по гръб и се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Момичето гледаше гъстите листа на декоративния дъб през преплетените пръсти на ръцете си, докато майка й тихичко й пееше отстрани. Удроу подаде вестника на Колъридж и зачака пороя от ругатни. Но такъв не последва.

— Кой го чете тоя парцал?

— Всички мошеници в Найроби, доколкото мога да предположа — отвърна Удроу.

— Къде ли ще идат оттук нататък?

— Ами в болницата — каза той със свито сърце.

Отпуснат в плюшеното кресло в кабинета на Колъридж, заслушан с едно ухо в предпазливо формулираните фрази, които върховният комисар разменяше с омразния си началник в Лондон по телефона, който държеше вечно заключен в бюрото, Удроу се виждаше като в кошмарен сън, който щеше да го спохожда до сетния му ден, как бе крачил с неумолимостта на колониален владетел по безкрайните претъпкани коридори на болницата „Ухуру“, като се бе спирал само за да попита някой в униформа за съответното стълбище, съответния етаж, съответната стая, съответния пациент.