Джон Каре - Вечният градинар

— Онова лайно Пелегрин казва да сметем всичко под килима — обяви Портър Колъридж, след като затвори с трясък телефона. — Доста голям килим ще ми трябва, няма що. Какво друго може да се очаква от такъв като него!

Пред прозореца на кабинета Удроу видя как Вероника вдигна Роузи от кошарката й и я понесе към къщата.

— Аз си мислех, че ние тъкмо това и правим — отбеляза той като в просъница.

— Какво е вършила Теса през свободното си време, си е нейна лична работа. Това включва отношенията й с Блум, както и разните й там благородни каузи. Неофициално, и само ако изрично те попитат, можеш да казваш, че сме уважавали кръстоносните й походи, макар да сме смятали някои от постъпките й за не дотам обосновани и донякъде ексцентрични. Освен това никакви коментари на безотговорните писания в жълтата преса! — Колъридж млъкна, явно се бореше с надигащото се в него отвращение. — Трябва да пуснем слух, че самата тя е била леко откачена.

— Откъде-накъде! — Удроу внезапно се разбуди от унеса.

— Не ни плащат, за да мислим, Санди. Откачила е, когато е загубила детето си, а и преди това не е била напълно уравновесена. Истината е, че е ходила при психоаналитик в Лондон, което в случая работи в наша полза. Знам какво ще кажеш и съм съгласен с теб — цялата история е гнусна от начало до край. Кога е погребението?

— Най-рано в средата на следващата седмица.

— Не може ли по-скоро?

— Не.

— Защо?

— Чакаме съдебномедицинската експертиза. Тук и за погребение се иска предварителна резервация.

— Шери?

— Не, благодаря. Ще тръгвам.

— От Форин Офис искат да подчертаем, че е страдала дълго. Теса Куейл е била нашият кръст, който сме носили с достойнство. Можеш ли да скалъпиш нещо подобно?

— Не мисля.

— Нито пък аз. Направо ми иде да повърна.

Думите му се изплъзнаха от устата толкова бързо и с такава убеденост, че Удроу отначало не бе сигурен дали е чул правилно.

— Оня гадняр Пелегрин казва, че трябва да се държим един за друг — продължи Колъридж с убийствено презрение. — Никакви съмнения, никакви дезертьори. Способен ли си да приемеш това?

— Предполагам.

— Браво на теб. Аз не съм толкова сигурен за себе си. Всякакви изявления, които е правила сама или с Блум, пред когото и да било, включително пред нас двамата; всякакви бръмбари, дето са й бръмчали в главата, на всякакви теми: животни, растения, политика или фармация — дълга, непоносима пауза, през която очите на Колъридж бяха впити в него с яростния фанатизъм на еретик, който се опитва да го подтикне към измяна, — са абсолютно извън нашата компетентност. Нещо повече, ние не знаем нищо и пет пари не даваме за тях. Ясно ли се изразих, или искаш да ти го напиша със симпатично мастило на стената?

— Изрази се ясно, благодаря.

— Тъй като и Пелегрин се изрази ясно, нали разбираш? Абсолютно ясно.

— За него поне е трудно да се допусне обратното.

— Пазим ли копия от ония материали, дето тя не ти е давала? Дето никой от нас не е виждал, пипал или по какъвто и да било друг начин замърсявал снежнобялата си съвест с тях?

— Всичко, което ни е дала, бе изпратено на Пелегрин.

— Колко мъдро от наша страна. Ти самият си в добро разположение на духа, нали, Санди? Навирил си гребена и така нататък, доколкото е възможно, като се има предвид, че мъжът й живее в къщата ти, нали така?

— Така поне изглежда. А ти? — върна му въпроса Удроу, който от известно време насам, не без помощта на Глория, гледаше с надежда на все по-обтегнатите отношения между Колъридж и Лондон, като се питаше по какъв начин би било най-разумно да обърне тази тенденция в своя полза.

— За себе си не съм толкова сигурен, да ти кажа право — отвърна Колъридж с повече откровеност, отколкото бе склонен да проявява пред Удроу. — Никак даже не съм сигурен. Като се замисля, направо не знам дали бих могъл да кажа същото за себе си. По-скоро не. Направо не. Така че, майната му на Бърнард Пелегрин и всичките му тъпотии. Да върви по дяволите. Жалко, че е такъв страхотен играч на тенис. Ще му го кажа в очите.

При всеки друг случай Удроу би бил склонен да приветства подобни прояви на разцепление в редиците на висшестоящото ръководство, дори да се опита според скромните си възможности да ги провокира и задълбочи, но сега споменът от болницата го преследваше, ярък и жив, изпълваше го с враждебност към един свят, чийто заложник бе станал против волята си. За да стигне пешком от резиденцията на върховния комисар до своята, му бяха нужни около десет минути. Докато вървеше, той бе нападнат неколкократно от лаещи кучета и от просещи деца, които му подвикваха „пет шилинга, пет шилинга“, подтичвайки след него, а няколко добронамерени шофьори на преминаващи коли намалиха и му предложиха да го качат. Когато най-после се дотътри до желязната порта, бе минал цял час — най-изпълненият с омерзение и самообвинения час от живота му.