Джон Каре - Вечният градинар

Цял ден Глория ревниво се опитваше да спести на Джъстин ужасните новини от страх, че съвсем ще се побърка. Той обаче настояваше да види цялата неразкрасена истина. Така че надвечер, преди Удроу още да се бе върнал от работа, тя наля чаша уиски и с видимо нежелание се отправи да му връчи цялата пъстра връзка изрезки. При влизането си в килията му Глория с възмущение видя сина си Хари да седи срещу него на паянтовата чамова маса; двамата бяха съсредоточени в игра на шах. Заля я вълна на ревност.

— Хари, миличък, колко нетактично от твоя страна да досаждаш на бедния мистър Куейл с твоя шах, тъкмо когато…

Джъстин не й даде възможност да си довърши изречението.

— Синът ти е хитър като пепелянка, Глория — увери я той. — На мястото на Санди бих се пазил от него, повярвай ми. — Той пое изрезките от ръката й, премести се на леглото и ги заразлиства. — Знаеш ли, Арнолд достатъчно добре си дава сметка за нашите предразсъдъци — продължи разсеяно той. — Ако е жив, няма да се изненада какво пишат за него. А ако не е, това едва ли ще го интересува.

Ала журналистите още не бяха изиграли последния си коз, който щеше да бъде изненада дори за най-песимистичните очаквания на Глория.

Между дузината независими вестничета, за които бе абонирана Британската мисия в Найроби — все местни всекидневници, в които материалите се пишеха на коляно и се подписваха с псевдоним, — един се открояваше с особена способност за оцеляване. Вестникът се наричаше, без увъртане, „Корумпирана Африка“, а редакционната му политика, ако тази дума можеше да се употреби за импулсивността на неговите писачи, бе ровене в калта без оглед на раса, цвят на кожата, истина и последствия. Ако в един брой се изобличаваха предполагаемите кражби на министри и бюрократи от правителството на Мой, в следващия със същата лекота и убеденост се плюеше по „рушветчийството, корупцията и тоталната свинщина“ на хуманитарните организации.

Въпросният брой обаче, който от този ден нататък се споменаваше от заинтересованите лица като № 64, не беше посветен на нито една от тези теми. Той се състоеше от един-единствен квадратен лист крещящо розова хартия, около метър на метър, отпечатан от двете страни. Сгънат, вестникът лесно влизаше в джоба на мъжко сако. Плътната черна рамка показваше, че анонимните редактори на № 64 са в траур. Заглавието на материала се състоеше от една дума — „ТЕСА“ — с тлъсти черни осемсантиметрови букви, а екземплярът на Удроу му бе донесен в събота сутрин не от кой да е, а лично от болнавия, измършавял, очилат, мустакат, двуметров Тим Донъхю. Звънецът на входната врата издрънча тъкмо когато Удроу играеше миникрикет с момчетата на двора. Глория, която иначе беше неуморна като вратар, в този ден си беше в стаята, повалена от мигрена; Джъстин бе заел хоризонтално положение в килията си със спуснати пердета. Удроу прекоси къщата и понеже се боеше от поредния номер на неканени журналисти, погледна през шпионката. На прага стоеше Донъхю с плаха усмивка на издълженото си мрачно лице и си вееше с нещо, подобно на розова салфетка.

— Ужасно съжалявам за безпокойството, старче. Съботата е свещена и така нататък. Помията обаче май ни заля.

С неприкрита неприязън Удроу го покани в гостната. Какво ли беше намислил тоя никаквец? Удроу никога не си бе падал особено по Приятелите, както без капка любов наричаха шпионите във Форин Офис. А пък Донъхю не беше нито чаровен, нито особено красноречив. Беше твърде неприятен дори за професията си. При това отдавна му бе минало времето. Прекарваше дните си на игрището за голф в клуба „Мутайга“, в компанията на съмнителни кенийски бизнесмени, а вечерите си в игра на бридж. И при все това живееше нашироко, в разкошна резиденция с четирима слуги и с една повехнала красавица на име Мод, която не изглеждаше да е в по-цветущо здраве от него самия. Дали постът в Найроби не беше за него заслужената почивка в края на една забележителна кариера? Удроу бе чувал, че Приятелите постъпват по този начин с хората си, преди да ги пенсионират. Според него Донъхю беше просто излишен баласт в една система, от която напоследък и без това нямаше особена полза.

— Един от моите хора се шляел из градския пазар — обясни Донъхю. — Двама юнаци доста настойчиво раздавали безплатни екземпляри, та моят човек решил да си вземе.

На предната страница имаше три посмъртни възхвали за Теса, чиито авторки се опитаха да минат за различни нейни африкански приятелки. Бяха издържани в стил „афроанглийски разговорен“ — малко проповеднически, малко приповдигнато ораторски, с обезоръжаващи изблици на чувства. Всяка от трите авторки твърдеше по свой начин, че Теса е една на света, че като нея втора няма. С нейния произход, богатство, образование и красота, тя би трябвало да танцува на приемите с най-върлите врагове на Кения — радетелите за господство на бялата раса, а вместо това бе дръзнала да се опълчи срещу всичко, което представляваше техният свят. Теса беше описана като бунтовник срещу собствената си класа, раса и срещу всичко, което те изразяваха; срещу цвета на кожата си, срещу съсловните предразсъдъци на нейното общество, дори срещу оковите на своя конвенционален брак със служител на британската дипломация.