Джон Каре - Вечният градинар

След избухването настъпва затишие, през което Джъстин се престрашава да зададе въпрос.

— В какво точно качество, лично или служебно, сте ги виждали, Брант?

Всички вдигат глави. Всички, с изключение на Джъстин. Явно никой преди не се е осмелявал да се усъмни в думите на пророка. Подвижните воднисти очички на Лорбиър се разширяват. Обидена бръчка прорязва моравото му чело.

— Виждал съм ги, приятел. С очите си съм ги виждал, слушай какво ти казвам.

— Не че се съмнявам в думите ви, Брант. Но моите читатели може да се усъмнят. Може да се запитат: „А какъв ли е бил тоя Брант, когато е видял всичко това?“ Да не би да сте работили в ООН? Или сте били редовен посетител в тези ресторанти? — Той се засмива кратко, сякаш това, което ще каже, е самият абсурд: — Или може би сам вие сте служили на силите на мрака?

Дали Лорбиър не долавя присъствието на враг? Дали изразът „силите на мрака“ не му звучи заплашително познато? Дали това, което бе видял с периферното си зрение в болницата, изведнъж не изкристализира в чертите на мъжа срещу него? Лицето му се сгърчва в жалка гримаса. Пророческата светлина, озарявала го допреди миг, угасва, той се отдръпва обиден — един уморен старец без шапка. Не ми причинявай това, казва лицето му. Нали сме приятели? Но съвестният журналист е прекалено зает с воденето на бележки, за да му се притече на помощ.

— Ако искаш да се обърнеш към бога, трябва най-напред да си бил грешник — казва той с продран глас. — Тук всички се уповаваме на божията милост, приятел, повярвай ми!

Но сянката на болка не напуска лицето му. Нито пък внезапното притеснение, сграбчило го за гърлото като предчувствие за нещо, което той не иска да чуе. На връщане към пистата той подчертано предпочита компанията на Артър комисаря. Двамата крачат като туземци, хванати за ръце — едрият Лорбиър с широкополата си шапка и хилавото плашило Артър с неговата бейзболна шапчица с надпис „Париж“.

Дървена ограда от подострени отвесни колове, увенчана с масивен пилон от цяло дървесно стебло над портала, пази африканската обител на Брант, хуманитарния наблюдател, и неговите помощнички. Само Артър и Лорбиър придружават височайшия посетител по време на задължителната обиколка. Импровизирана душкабина със закачена кофа, която се навежда с въженце. Резервоар за дъждовна вода с древна помпа, задвижвана от още по-древен генератор. Всичко, изобретено и построено лично от великия Брант.

— Някой ден ще патентовам ей това чудо тук — заканва се Лорбиър с пресилено намигване, на което Артър съвестно отвръща. В средата на курника е поставена слънчева батерия, която кокошките използват за трамплин. — С това нещо се осветява целият комплекс само от слънчевата енергия — хвали се Лорбиър, но монологът му е загубил много от първоначалния жар.

Клозетите са в края на заградения участък — по един за мъже и за жени. Лорбиър думка по вратата на мъжкия, после я блъсва навътре и показва на госта вонящата дупка в земята.

— Тук са се навъдили едни мухи, които развиват резистентност към всякакви дезинфекционни препарати! — жалва се той.

— Мултирезистентни мухи, а? — подмята Джъстин, приветливо усмихнат; Лорбиър му хвърля бърз безумен поглед, след което с отчаяно усилие успява също да се усмихне.

Тримата пресичат плаца, като пътем спират, за да надникнат в един прясно изкопан гроб, около три и половина метра на метър и половина. На дъното на ямата лежат, свити на кълбо, семейство змии на жълти и зелени шарки.

— А това тук е нашето бомбоубежище, приятел. Тия змии обаче виждаш ли ги? Те са по-страшни от всякакви бомби — вайка се Лорбиър, който не може да се примири с жестокостта на природата.

След като Джъстин не реагира, той търси с поглед Артър, за да сподели с него шегата си. Но Артър се е върнал при своите. Като човек, който отчаяно се нуждае от сродна душа, Лорбиър прегръща Джъстин през рамото и не сваля ръката си, докато го влачи почти бегом към централното бунгало.

— А сега ще опиташ нашата козя яхния — обявява решително той. — Тоя готвач прави по-вкусна яхния от най-добрите ресторанти в Женева. Виж какво, Питър, ти си добро момче, нали? Ти си ми приятел, нали?

„Кого видя там долу в оня гроб до змиите, приятелю? — пита той Лорбиър. — Дали не беше Уанза, а? Или може би студената ръка на Теса се протегна, за да те докосне?“

Свободното пространство вътре в бунгалото е доста тясно — едва пет на пет метра. В средата има маса, грубо скована от стари палети. Вместо столове около нея са наредени неотворени каси с бира и олио. Разнебитен вентилатор размахва безпомощно перки от сламения покрив, въздухът в бунгалото смърди на соя и спрей против комари. Само на Лорбиър, като глава на семейство, се полага стол — същият, който обикновено се намира пред радиостанцията до газовата печка. Сега Лорбиър седи на стола, изпънат като струна, с меката си широкопола шапка; от едната му страна е Джъстин, а от другата Джейми, за която явно има запазено място до шефа. От другата страна на Джъстин сяда млад лекар от Флоренция с вързана на опашка коса; до него е шотландката Хелън от диспансера; срещу Хелън седи медицинска сестра от Нигерия на име Салвейшън.