Джон Каре - Вечният градинар

— Здрасти, Брант. Кой е този красавец? — пита тя с накъсан шотландски акцент.

— Хелън, запознай се с Питър. Той е журналист и ще разкаже на целия свят какви лениви безделници сте всички тук.

— Здрасти, Питър.

— Здрасти.

— Хелън е медицинска сестра от Глазгоу.

Покрай стените върху дълги рафтове са натрупани до тавана разноцветни кутии и стъкленици. Джъстин ги оглежда уж от обикновено журналистическо любопитство, докато всъщност погледът му търси познатата черно-червена кутийка с логото с трите весели златни пчелички. Кутийката обаче не се вижда никъде по рафтовете. Лорбиър застава в тържествена поза пред една витрина, готов за поредната лекция. Фелдшерката и асистентките й разменят многозначителни усмивки: хайде, почна се пак. Лорбиър държи в ръката си голяма стъкленица, пълна догоре със зелени таблетки.

— Питър — започва той тържествено, — сега искам да те запозная с другата страна от живота в Африка.

Дали всеки път казва едно и също? На всеки посетител? Дали това е неговият ежедневен акт на покаяние? Дали бе издекламирал същото и на Теса?

— Осемдесет процента от всички болни от СПИН в света се намират в Африка. И то по най-предпазливи оценки. Три четвърти от тях нямат достъп до каквото и да било медикаментозно лечение. Затова трябва да сме благодарни на фармацевтичните компании и на техните слуги от Държавния департамент на САЩ, които заплашват със санкции всяка страна, дръзнала да произведе своя евтина версия на патентованите препарати против СПИН. Чаткаш ли? Водиш ли си записки?

Джъстин му кима насърчително.

— Продължавайте.

— Таблетките в тази стъкленица струват по двайсет долара едната в Найроби, по шест в Ню Йорк и по осемнайсет в Манила. Всеки момент Индия ще произведе своя версия на същото лекарство, която ще струва по шейсет цента таблетката. Не е необходимо да говорим за разходите за изследователската и развойната дейност. Фармацевтичните компании са ги отписали още преди десет години, а и парите им за развойна дейност идват главно от държавни субсидии, така че това са чисти дивотии. Тук става дума за един аморален монопол, чиято цена се изчислява в човешки живот. Чат ли си? — Лорбиър познава експонатите си наизуст, така че не му е нужно да ги търси. Той връща стъкленицата на рафта и със същото движение грабва голяма черно-бяла кутия. — Тия мръсници продават едно и също лекарство вече трийсет години. И какво е то? Препарат против малария. А знаеш ли, Питър, защо е отпреди трийсет години? Защото, ако един ден в Ню Йорк някой се разболее от малария, лекарството да му е подръка! — Той вдига друга кутия. Ръцете, както и гласът му треперят от благочестиво възмущение. — Една щедра и човеколюбива фармацевтична фирма от Ню Джърси е принесла този свой продукт в дар на гладуващите народи по света, нали разбираш? Фармацевтичните компании искат да ги обичаме. Ако не се чувстват достатъчно обичани, започват да се плашат и стават нещастни.

И опасни, добавя Джъстин, но наум.

— А защо й е на въпросната фармацевтична компания да ни дарява това лекарство? Веднага ще ти кажа. Защото междувременно са произвели по-добро. Старото е вече излишно и само заема място в складовете. Та те даряват старото лекарство, чийто срок на годност изтича след шест месеца, на Африка, като при това данъчните власти им опрощават няколко милиона долара в отплата за щедростта. Освен това си спестяват още пари от складови наеми, плюс цената на унищожаването на препарати с изтекъл срок, които не могат да продадат. На всичко отгоре хората ги гледат и си казват: какви благодетели! Дори и акционерите им си казват същото. — Той обръща кутията и намръщено се зачита в нещо на дъното й. — Тази пратка престоя три месеца на митницата в Найроби, докато митничарите чакаха някой да им даде рушвет. През последните години същата фирма е изпращала в Африка препарати против оплешивяване, лекарства за отказване от тютюнопушенето и ензими против затлъстяване, като заради щедростта си е получила данъчни облекчения за няколко десетки милиона долара. Тия негодници знаят само един бог — бога Печалба, това е истината.

Но силата на неговия праведен гняв е насочена главно към собствените му господари — „онези мързеливци от хуманитарните организации в Женева, които всеки път са готови да се подлагат на големите фармацевтични компании.“

— И тези типове наричат себе си хуманитарни работници! — възмущава се той сред срамежливия кикот на асистентките и несъзнателно напомня на Джъстин за тирадите на Теса. — С техните гарантирани работни места и необлагаеми с никакви данъци заплати, с техните пенсионни осигуровки, луксозни коли, безплатни училища за децата им! През цялото време са в командировка, така че дори не си харчат парите. Познавам ги аз тях, приятел! Виждал съм ги как плюскат по най-скъпите ресторанти в Швейцария, а лобистите на големите фармацевтични компании им плащат сметките. За какво им е на тях да си рискуват задника за благото на човечеството! В Женева имало няколко излишни милиарда? Прекрасно, дайте да ги похарчим за лекарства на големите фармацевтични компании, че да се радва Америка!