Джон Каре - Вечният градинар

— Виждаш ли летищния ветропоказател? Виждаш ли мокасините на оня приятел там? Ами шала на жена му? Казвам ти, приятел, ако някога реша да се оженя, роклята на жена ми ще бъде ушита от дажбени чували!

От другата му страна Джейми избухва в гърлен смях, който бързо заразява момичетата около нея. Смехът още не е заглъхнал, когато откъм другата страна на пистата от три страни започват да прииждат в колони жени. Всички са много високи, ръст от метър и осемдесет изобщо не е изключение; сигурно са от суданското племе динка. Вървят с грациозната африканска походка, за която мечтае всяка начинаеща манекенка по модните подиуми. Повечето са с разголени гърди, други са облечени със строги басмени рокли, ревниво прикриващи деколтетата им. Очите им безстрастно са приковани в дажбените чували пред тях. Те разговарят тихо и доверително помежду си. Всяка колона жени се движи към точно определена цел. Всяка помощник-наблюдателка познава клиентите си. Джъстин поглежда крадешком Лорбиър, докато жените си казват подред имената, после всяка хваща по един чувал, подхвърля го нагоре и внимателно го закрепва на главата си. И вижда как очите на Лорбиър се изпълват с трагично неверие, сякаш той е виновникът за тяхната злочеста участ, а не за тяхното спасение.

— Нещо не е наред ли? — пита Джъстин.

— Жените, приятел, те са единствената надежда на Африка — отвръща шепнешком Лорбиър, без да откъсва поглед от тях. Дали не вижда Уанза? И всички останали Уанзи? Малките му воднисти очички надничат гузно изпод тъмната сянка на широкополата шапка. — Запиши си го това, приятел. Ние даваме храна само на жените. На мъжете им нямаме вяра за пет пари. Тези идиоти отиват право на пазара и продават всичко. Или карат жените си да варят ракия от зърното. С парите си купуват цигари, оръжие, момичета. Мъжете са едни тъпи безделници. Докато жените въртят къщата, мъжете ходят да се трепят помежду си. Цяла Африка е една огромна битка между половете, приятел. Само жените служат на бога по тия места. Запиши си го това.

Джъстин покорно си записва каквото му диктуват. От това няма нужда, защото същото послание го е чувал безброй пъти от Теса. Жените се изнизват безшумно между дърветата. Гузни кучета събират с език от земята разпилените зърна.

Джейми и другите помощнички са се пръснали. С дългата си тояга и кафявата широкопола шапка Лорбиър прилича на някакъв духовен пастир, докато отвежда Джъстин далеч от селцето отвъд пистата, към синкавата линия на гората. Една дузина полуголи деца се боричкат кой да ходи по петите му. Те се пресягат да хванат великия човек за ръката. Всяко стиска по един пръст и увисва на него, крещейки и ритайки с крака във въздуха като танцуващ горски дух.

— Тези деца си мислят, че са лъвчета — снизходително споделя Лорбиър, докато децата го теглят за ръцете и крещят в надпревара. — Миналата неделя имахме час по вероучение и тия лъвчета толкова бързо излапаха пророк Даниил, че сам господ не можа да го спаси. Казвам им: не, дайте на господ възможност да спаси Даниила! Така е според Библията. А те разправят, че лъвовете били изгладнели и не можели да чакат. Нека първо да изядат Даниил, пък после господ ще го спаси с магия. Иначе, викат, лъвовете щели да загинат от глад.

Двамата приближават една редица правоъгълни заслони откъм отдалечения край на пистата. Към всеки заслон има по една паянтова пристройка като конска ясла. Всяка ясла представлява един миниатюрен ад за неизлечимо болните, недъгавите, умиращите от жажда и от обезводняване. Прегърбени жени, стоически взиращи се в коремите си в няма агония. Покрити с мухи деца, които нямат сили дори да плачат. Старци, изпаднали в кома от непрекъснато повръщане и диария. Обръгнали на всичко лекари и фелдшери правят невъзможното, за да предумат и подмамят пациентите си да се подредят в някакво подобие на редица. Срамежливи момичета чакат на дълга опашка, подбутват се, шушукат и се кискат нервно. Двама хлапаци са вкопчени в яростна схватка на земята, докато по-голямо момче ги налага с тояга.

Следвани на известна дистанция от Артър и свитата му, Лорбиър и Джъстин достигат до покрития със слама диспансер, който отдалеч напомня на почетната трибуна на английско игрище за крикет. Търпеливо проправяйки си път през тълпата от блъскащи се свадливи пациенти, Лорбиър повежда Джъстин към стоманена решетка, охранявана от двама яки африканци по тениски с емблемата на „Лекари без граници“. Решетката се отваря, Лорбиър се шмугва вътре, сваля шапката и повлича Джъстин след себе си. Бяла фелдшерка и три местни асистентки мерят и смесват нещо зад дървен тезгях. Обстановката издава постоянна припряност, която всеки миг може да прерасне в анархия. Като забелязва Лорбиър, фелдшерката вдига глава и му се ухилва.