Джон Каре - Вечният градинар

— Хайде, Едсърд, кацай! Днес за обяд има страхотна козя яхния. Оня нехранимайко Маккензи с теб ли е?

Само че Едсърд не се умилостивява лесно.

— Какво правят тия чували в ъгъла на пистата? Някой да не е пускал нещо наскоро? И друг самолет ли идва насам?

— Това са празни чували, Едсърд. Остави ги ти на мира чувалите и кацай, чуваш ли? Оня фукльо журналистът с вас ли е?

— С нас е, Брант — отговаря лаконично Маккензи.

— Кого водите още?

— Мен! — весело се провиква Джейми през грохота на моторите.

— Един журналист, една нимфоманка и шест завръщащи се делегатки — изброява Маккензи, невъзмутим както винаги.

— Що за човек е оня, фукльото?

— Мен ли питаш? — отвръща Маккензи.

Пилотите се заливат от смях, към който се присъединява и гласът от земята.

— Защо нервничи толкова? — пита Джъстин.

— Тук всички са нервни. Това е последната спирка, разбирате ли? Когато кацнем, мистър Аткинсън, не се отделяйте от мен. Протоколът изисква да ви представя на комисаря преди всички останали.

Пистата е удължен тенискорт, отчасти обрасъл с трева. От близката горичка излизат селяни и кучета и тичат към нея. Колибите им са с конични тръстикови покриви. Едсърд прелита ниско над тях, докато Джъстин оглежда храсталаците от двете страни.

— Няма ли от лошите? — пита Едсърд.

— Няма от лошите — потвърждава Маккензи.

Самолетът се накланя още веднъж в рязък завой, после се понася устремно напред. Пистата го блъсва като стена. Облаци червен прахоляк закриват прозорците. Корпусът се накланя наляво, после още и още, товарът стене в укрепителните си мрежи. Двигателите реват, самолетът се друса, крилото остъргва нещо, цялата метална конструкция се тресе и подскача. После двигателите утихват, прахолякът се разсейва. Пристигнали са. Джъстин се взира през стелещия се прах към приближаващата делегация африкански големци, деца и две бели жени по джинси, с плитки и гривни. В средата на групата, с кафява мека шапка, износени къси панталони в защитен цвят и стари велурени обувки, крачи — сияйно усмихнат, едър, рижав и безспорно величествен — Маркъс Лорбиър, този път без слушалката си.

Суданските жени се свличат с мъка от самолета и се присъединяват към очакващата ги група роднини. Зимбабвийката Джейми и приятелките й се прегръщат сред писъци на взаимна радост и удивление, тя прегръща и Лорбиър, смъква шапката му и приглажда рижавите му къдрици, докато той, сияйно усмихнат, я потупва приятелски по задника и сумти доволно като ученик, който има рожден ден. Носачи суданци се скупчват около опашката на самолета и разтоварват багажа под указанията на Едсърд. Но Джъстин е длъжен да остане на мястото си, докато капитан Маккензи не го извика и поведе надолу по стълбичката, далеч от шумотевицата, към една ниска могила, където група старейшини с черни панталони и бели ризи са насядали в полукръг върху кухненски столове под сянката на кичесто дърво. В центъра на групата седи комисарят Артър — сбръчкан, посивял мъж с изсечени черти и втренчен, проницателен поглед. На главата си има червена бейзболна шапка с надпис „Париж“, избродиран със златни букви.

— Значи вие сте човек на перото, мистър Аткинсън? — казва Артър на безупречен, макар и архаичен английски, след като Маккензи ги представя един на друг.

— Точно така, сър.

— И кое печатно издание, ако ми бъде позволено да запитам, има привилегията да се възползва от вашите професионални услуги?

— Лондонският „Телеграф“.

— „ Сънди Телеграф“?

— Главно „Дейли“.

— И двата вестника са превъзходни — заявява Артър.

— Артър е бил сержант в суданската армия по време на британския мандат — уточнява Маккензи.

— Позволете да ви запитам, сър. Правилно ли предполагам, че вие сте дошли тук, за да обогатите съзнанието си?

— А също, надявам се, и съзнанието на читателите ми — отвръща Джъстин с дипломатично смирение, докато с крайчеца на окото си следи Лорбиър и групичката около него, които се насочват към тях през пистата.

— В такъв случай, сър, бих ви помолил да обогатите и съзнанието на моя народ, като ни изпратите английски книги. Обединените нации се грижат твърде похвално за телата, но съвсем недостатъчно за душите ни. Наше предпочитано четиво са английските майстори разказвачи от деветнайсети век. Дали вашият вестник не би могъл да субсидира едно такова благородно начинание?

— Обещавам, че ще им го предложа — казва Джъстин. През дясното си рамо той вижда как Лорбиър и групата му се приближават към могилата.