Ангел Каралийчев: Тримата братя и златната ябълка

— Хоп! — извика весело момичето и се намести на масата срещу него.

Грабна една лъжица. Нагреба си ядене. Тя държеше хубаво лъжицата и внимаваше да не си окапе роклята. А Юнакът не снемаше очи от нея. Златушка го попита:

— Защо ме гледаш тъй?

— Защото си най-хубавото момиче на света.

— Не приказвай такива думи — дяволито го заплаши с пръст девойчето, — защото имаш пръстен на ръката си.

Юнакът погледна пръстена на Вейхайвей, намръщи се, изкара го от пръста си и го пусна в кратунката за сол, окачена над камината.

— Този пръстен — рече той — не беше за мене, нито съм го искал. Навря ми го на пръста едно бостанско плашило. Сега вече нямам пръстен! Искаш ли да дойдеш с мене на Горна земя?

Златушка наведе глава. Клепките й паднаха срамежливо. Те бяха като две златни метлички, а очите й приличаха на кюстендилски хрущялки.

— Искам — рече тя, — но не мога да тръгна, преди да са излезли моите братя от тъмницата на Ох.

Тогава Юнакът се удари по челото:

— Бре, аз забравих оня проклет великан, но утре ще се разправя с него!

След вечеря момичето седна на миндера, хвана коленете си с две ръце, заклати се напред-назад и запя:

Най-малкият брат въздъхна от сърце и я помилва по главата. Златушка скочи, стъпи върху едно столче, пак влезе във фенера и затвори вратичката му. Фенерът угасна.

Рано на другата сутрин, преди изгрев слънце, царските вратари разтвориха железните порти на двореца. Негово величество в нощница и по чехли на бос крак стоеше облегнат на балконската преграда, а долу под балкона беше застанал Юнакът, яхнал на кон. По седлото на коня блещукаха златошити коронки. Под сребърните подкови на нетърпеливите му крака изскачаха искри… Царят нареждаше тъй:

— Вземи една главня! Когато стигнеш Ламската гора — запали я! Всичките дървета ще пламнат, ще подхванат двореца и Ох ще изгори вътре. Тогава няма да имаме врагове и ще царуваме хиляда години. Нали, Вейхайвей?

Вейхайвей надничаше през рамото на баща си и подсмърчаше. Искаше всички да видят колко тъгува поради раздялата с годеника си. — Всичко да стане на пепел! — извика тя. Но Най-малкият брат поклати глава.

— Дума да не става — рече той, — гората аз не мога да запаля. Какво са ми криви вековните дървета, че да ги изгоря? Ами знаете ли колко лековити билки растат под дърветата и колко птици са измътили пиленца в гнездата между клоните? Пожар в гората няма да направя!

— А как ще се разправиш с Ох? — попита царят.

Юнакът хвана дръжката на меча си:

— С този меч! Той може да сече дървета, камъни и желязо.

— Убий го, ако можеш! — извика цар Патаран високо и промърмори под носа си: — Ако пък той ти вземе душицата, няма да пророня за тебе нито една сълза. Много си ми притрябал в двореца…

И започна да пъди конника с ръка:

— Заминавай! Заминавай! Какво чакаш?

Вейхайвей се надигна на пръсти и започна да маха с кърпичката си през рамото на царя.

Една бойна тръба екна над току-що събудения град и конникът препусна вихром по широкото поле към стените на мрачното ламско свърталище.

Конят препуска дълго, докато потъна целият в гореща пот, спря се пред опушената стена, изправи се на задните си крака и почна да цвили.

Върхарите на Дамската гора се люшкаха едвам-едвам. Гората глухо шумеше. От комините на работилниците припламваха огнени езици, ближеха облаците и сякаш се мъчеха да стигнат до изтънелия рог на месечината. Отвътре долитаха задавени гласове на много хора.

Юнакът се дигна върху стремената, направи тръба пред устата си с две ръце и гръмогласно се провикна:

— Ох! Ох! Ох! Излез, дръвнико!

Никой не отвърна нищо, само зелените крокодили в канала, който окръжаваше двореца, избълбукаха и потънаха на дъното.

— Ще те чакам — пак екна гласът на Юнака, — додето преброя до петнайсет. Ако не се явиш, моят кон ще прескочи стената и аз ще те измъкна окован в железни вериги. Що те заключа в една клетка и ще те показвам на децата по панаирите! Едно! Две! Три… — започна да брои конникът, но преди да стигне до десет, ламската врата се разтвори с трясък.

Като чер език напред се източи подвижният мост и се намести над дълбокия ров. На прага се показа великанът Ох. Измери с очи гостенина си, мина тромаво по моста, разклати го и се възправи — грозен и мрачен, обрасъл с четина, разрошен, с кръвясали очи: