Ангел Каралийчев: Тримата братя и златната ябълка

— Тая готварница на нищо не прилича! — обърна се гостенинът към царските слуги. — Кой е забравил ютията? Угасете покривката, защото ще изгори дворецът на цар Патаран!

— Одеве — отговори главната готвачка — тука беше влязла княгинята, тя е разбъркала всичко и забравила ютията.

— Наредете готварницата — поръча Най-малкият брат, — а пък аз ще се поразходя из града и ще потърся светилник, защото тука е много мрачно.

И като се метна на най-хубавия кон от царската конюшня, той излезе на улицата. Подире му се навървиха цяла дружина царедворци.

С голяма почит го посрещнаха столичаните. Старите го сочеха с пръст и казваха на децата си:

— Яжте хляб и пийте вода, за да пораснете и станете като този юнак!

Юнакът свърна по най-близката странична уличка и спря пред един дюкян с разтворени кепенци. Под прозорците бяха изнесени чудесни свещници от ковано желязо, а до вратата стоеше изправен оня същият фенер; в който шестимата братя бяха скрили свойта сестричка Златушка.

Юнакът дръпна юздата на коня си, спря го, разгледа фенера и викна:

— Хей, кой е тука продавачът?

От магазина показа брадатата си глава ламският лакей — Педя човек. Като видя кой седи напреде му, Педя прежълтя от страх.

— Аха, ти ли си бил търговецът! — навъсено го погледна Юнакът и попита сурово: — Колко пари струва този фенер?

Педя човек запелтечи:

— Фффенера ссструва… хиляда жълтици!

— Колко? — кресна Юнакът толкова силно, че продавачът подскокна и се дръпна в дюкяна. — Ще ти оскубя брадата, задето ме лъжеш! — закани му се с пръст купувачът. — Де се е чуло и видяло един фенер да струва хилядо жълтици? Излез вън!

Педя човек се показа отново:

— Той ссструва… ссссто жълтици, но аз ще ти го дам за една жълтица. Вземай го!

Юнакът се обърна към царедворците:

— Дайте му една жълтица и отнесете фенера в готварницата!

Като обиколи целия град и надвечер се прибра в готварницата, Най-малкият брат завари всяко нещо подредено и сложено на мястото му. Котките ги нямаше, запалената покривка беше сменена с нова — чиста и снежнобяла. Макар че на огнището под камината гбряха дебели главни — в готварницата цареше полумрак.

Фенерът стоеше изправен зад вратата.

Юнакът се разположи на миндера и плесна три пъти с ръце. Вратата скръцна и в кухнята влязоха дванайсет готвачки с бели престилки, с червени герданчета и кривнати шапчета на главите. Всяка беше боднала на ухото си по една латинка, а главната готвачка — две.

Готвачките се наредиха в полукръг и се поклониха.

Главната готвачка рече:

— Заповядай, Юначе!

— Запалете фенера! — поръча гостенинът.

— Ей сегинка — връцна се главната готвачка, затече се към огнището и се наведе за главня, но додето я вземе — фенерът блесна сам с ослепителна светлина и озари цялата покъщнина.

Готвачките до една ахнаха, поразени от туй чудо. Развикаха се:

— Фенерът се самозапали! Фенерът се самозапали!

— Тихо! — накара ги да млъкнат главната готвачка. — Друго какво искаш, юначе?

— Искам да ям, да ям! — отвърна Най-малкият брат и отвори устата си, за да видят колко е гладен.

Готвачките се разшетаха. Наредиха трийсет и две паници, търколиха един бял хляб като воденичен камък, донесоха димящи тенджери и почнаха да сипват разни яденета. Като сколасаха, главната готвачка покани гостенина:

— Наздраве, Юначе, да ти е сладко!

Сетне тя направи знак с глава на другите готвачки и всички се измъкнаха от кухнята.

Юнакът седна до масата, хвана големия хляб, но додето го разчупи — три пъти се изпоти. Захвана да тика в устата си големи залъци. Загреба с лъжицата ядене, сръбна и си каза:

— Ох, че сладко! Откога не съм ял топло ядене!

Но в същото време вратичката на фенера скръцна и се открехна полекичка. На прагчето се появи Златушка.

— И аз съм гладна! — каза тихичко момичето.

Юнакът извърна очи и изтърва лъжицата върху покривката:

— Коя си ти?

— Аз съм едно непознато момиче, но ти изцапа покривката.

— Нищо — отговори Юнакът, — готвачките ще я изперат. А ти що щеш във фенера?

— Досега бях робиня на великана Ох — почна да разказва Златушка, — после моите братя ме скриха във фанера, после Педя човек ме откара със стъклената каручка в магазина за Продан, после ти се появи на кон и ме купи за една жълтица.

— Ти да не си дъщерята, на оная, крайната бабичка с шестимата синове? — попита Юнакът.

— Аз съм, ами коя! — отвърна Златушка.

— Слизай тогава да ядем!

Златушка посегна да скочи, но момъкът я превари, протегна ръце, пое я от фенера и я сложи да стъпи на краката си.