Бренда Джойс - Играта

Очите им се срещнаха. Неговите бяха някак развеселени и доволни, сякаш той бе усетил загрижеността й. Този негов вбесяващ поглед я накара да се намръщи. Лиъм бе далеч от смъртта. Трябваше да се досети, че такъв малък куршум е нищо за него.

Внезапно чу гласа на Дебрей до ухото си.

— Колко сте доволна, милейди, че виждате своя похитител.

Катрин настръхна и бавно се обърна.

— Доволна съм, че той е жив, сър Уолтър. Това се нарича християнско милосърдие и човешка доброта, нищо повече.

— Може би и аз бих поискал мъничко от християнското ви милосърдие — каза похотливо той.

Катрин изтръпна. Този мъж знаеше или усещаше прекалено много. Но пък нямаше как да знае, че между нея и Лиъм се бяха случили далеч не толкова невинни неща, нали? Тя усети как се изчервява виновно. Очакваше с нетърпение деня, когато щяха да си тръгнат от Тилбъри и от този опасен човек.

— Защо ни събрахте всички на двора?

Пожълтелите зъби на Дебрей проблеснаха.

— Вие тримата сте призовани в Уайтхол, лейди Фицджералд. Кралицата заповяда веднага да ви заведем при нея.

Катрин се сепна и потърси с поглед Лиъм. Но той изобщо не реагира на новината, че ще го водят на среща с кралицата, че отива към своя последен затвор… и към неизбежната си смърт.

Като се изключи посещението при баща й в Саутуърк, Катрин никога не беше идвала в Лондон. Всъщност, до онзи ужасен ден на битката при Афейн, когато бе тринадесетгодишна, тя никога не беше ходила по-далеч от Корк на запад и Голуей на североизток, освен веднъж, когато бе придружила родителите си до Дъблин. Дъблин бе най-големият град в Ирландия, но тъй като се намираше в Пейл 4 4 Пейл — област в Източна Ирландия, която от VII в. нататък се намира под английско владичество. — Б.пр. и се управляваше от английски лордове, нито графът на Дезмънд, нито графинята ходеха там често.

Лондон превъзхождаше Дъблин във всяко едно отношение. Несъмнено това бе най-големия град, който Катрин беше виждала. Имаше толкова неща за разглеждане — от големите готически къщи на благородниците и дворяните, наредени по брега на Темза до порутените сгради със сламени покриви, вертепите и обикновените къщи в бедняшките квартали. Огромни катедрали се извисяваха в съседство с тесни, претъпкани с боклуци улици и дървени домове. Кльощави мулета и талиги, натоварени с дърва се разминаваха с красиви карети с пажове в ливреи и каляски с гербове — толкова скъпи, че можеха да изхранят едно малко семейство цяла година. Студенти в черни дрехи вървяха рамо до рамо със занаятчии и се обръщаха, за да изгледат било тъжно, било враждебно богатите благородници. Покрай разкошните коли се тълпяха просяци от двата пола и от всички възрасти, а ако лорд или дама се осмеляха да тръгнат пеша по улиците, макар и с охрана, джебчиите веднага подхващаха работата си.

Навсякъде имаше пазари. Минаха през един от тях и това събуди любопитството на Катрин. По сергиите цареше изобилие — имаше много повече продукти и стоки, отколкото бе предполагала, че може да съществуват в целия свят, да не говорим на едно място. Тя видя подправки и коприна от далечния Изток, венецианско стъкло и кожи от горите на Швеция и Норвегия. Имаше всякакви видове труфила: шапки и ръкавици с маншети, с пискюли и дори със скъпоценни камъни; панделки във всички цветове и също толкова пъстри, екзотични пера; бродирани възглавници и емайлирани съдове и даже френски кресла — онези странни малки столове с тесни, хоризонтални дървени летви отстрани, на които човек можеше да си облегне ръцете. Един търговец бе наредил на сергията си само гърнета с козметични смески, между които Катрин съзря млечнобели пудри и няколко различни цвята червила. Друг пък продаваше само тигани — и, мили боже, те бяха сребърни. Имаше и търговци, които предлагаха ароматни сладкиши и печени плодове. Катрин си помисли колко би й харесало да се разхожда из тълпата на пазара, да разглежда стоките и да наблюдава мъжете и жените, които се препираха с търговците, занаятчиите и селяните за стоката, която искаха да купят.

Но това бе невъзможно. Поне не днес. Тя беше пленница — вече не на пирата, а на кралицата и отиваше да се срещне със своята господарка, а може би и със съдбата си.

Пред тях се появи портата Кинг Стрийт. Сърцето на Катрин затуптя наудържимо. Тя хвърли поглед към Лиъм, който яздеше между двама от хората на Дебрей, но не съзря у него и следа от безпокойство, страх или ужас. И понеже не вярваше той да е лишен от чувства, Катрин се изпълни с възхищение пред самообладанието му. Нейното собствено се бе изпарило напълно.