Бренда Джойс - Играта

— В заговор ли сте с баща си срещу нас, госпожице?

Катрин отвори уста. Подът сякаш се разлюля под краката й.

— М-моля?

— Чу ме. Заговорничите ли с баща си срещу английската Корона?

Катрин отново зяпна. И за миг не й беше минавало през ума, че ще я обвинят в заговорничество, в измяна!

— Не! Ваше величество, как ви хрумна такава ужасна мисъл?

Елизабет я изгледа от глава до пети.

— Когато Господарят на моретата се среща в ранно утро с Джералд Фицджералд в присъствието на дъщеря му, трябва да очаквам най-лошото.

Катрин зяпна за трети път и погледна Лиъм, който стоеше невъзмутимо. Наистина, глупакът бе застанал небрежно разкрачен в моряшка стойка, все едно, че си почиваше. Под разтворения му плащ Катрин видя, че голият му широк гръден кош не трепва. Нямаше ли да проговори? Да сложи край на тези опасни небивалици, преди да се е стигнало твърде далеч?

— Ваше величество! — извика Катрин. — Господарят на… искам да кажа, Лиъм О’Нийл ме похити в открито море. Той се срещна с баща ми, за да му поиска откуп, нищо повече! Уверявам ви, че е така! — Тя се изчерви още по-силно. Пак беше излъгала, и то този път не кого да е, а самата английска кралица.

Елизабет я гледаше изучаващо.

— Но защо си присъствала и ти, госпожице, ако не сте подготвяли измяна?

Сега Катрин пребледня. Умът й отчаяно се мъчеше да намери някакъв правдоподобен отговор.

— Аз го п-помолих. Не бях в-виждала баща си цели шест години!

Изпитателният поглед на кралицата не омекна ни най-малко. Тя се обърна към Лиъм.

— Каква е истината, негоднико?

Той се усмихна.

— Плених един малък френски търговски кораб, без да имам и представа, че на борда му има такава скъпоценност, Ваше величество. Знаете как е в открито море — плячката става притежание на победителя. Отидох да поискам откуп от Джералд Фицджералд, това е всичко.

Катрин отмести очи от Лиъм, който продължаваше леко да се усмихва, към кралицата, чиито устни оставаха свити в безмилостна черта.

— Това е чиста измислица.

Тонът й беше предупредителен.

Лиъм се усмихна още по-ослепително, още по-прелъстително.

— Дамата може да бъде много убедителна. Не видях нищо лошо в идеята да ме придружи при баща си.

Кралицата се взря в него.

— Направи ли на нея нещо лошо, Лиъм?

Той наклони глава.

— Едва ли.

Ужасът не напускаше Катрин. Съвсем не беше сигурна дали Лиъм бе успял да ги защити срещу обвинението в заговорничество. Освен това тя бе смаяна. Какво ставаше тук? Изглеждаше, че кралицата познава Лиъм. Изглеждаше че тя, макар и малко, го харесва. Но това бе невъзможно. Лиъм беше пират.

— Ваше величество, нищо лошо не ми е сторено — намеси се бързо Катрин. — О’Нийл казва самата истина и аз ви моля да ни освободите.

Елизабет се извърна към нея и тя със закъснение осъзна, че е прекъсната разговора им. Червеникавите вежди на кралицата се повдигнаха.

— Защитаваш този мъж след всичко, което ти е сторил?

Катрин се изчерви.

— Аз съм девица, Ваше величество. Той пощади честта ми. Благодарна съм му за това.

— Какво благородство — промърмори кралицата към Лиъм. — Но репутацията ти не се гради на великодушие, нито пък на добро сърце. — После отново се обърна към Катрин. — Защитаваш го. Дебрей казва, че харесваш Лиъм.

— Не! — извика тя. — Изобщо не го харесвам.

Елизабет я гледаше намръщено, сякаш не вярваше на нито една нейна дума.

— Той ме похити, попречи ми да се върна у дома, даде да се разбере… — Катрин млъкна. Не можеше да се насили да каже цялата истина, да разкрие, че Лиъм възнамеряваше да я направи своя любовница.

— Какво е дал да се разбере този измамник, госпожице — попита кралицата.

Катрин пребледня от резкия й тон.

— Къде ти е езикът, момиче? — извика Елизабет. — Намери го!

Тя се вцепени. Цветът съвсем се отдръпна от лицето й. Не можеше да говори.

Лиъм пристъпи напред и спокойно каза:

— Помолих госпожица Фицджералд да стане моя любовница. Тъй като тя е напълно сама на този свят и няма закрилник, аз съм готов с радост да поема тази роля.

Кралицата се взря в Лиъм студено. Съвсем за кратко погледът й се стрелна към Катрин. После каза:

— Не си се променил, Лиъм. Но пиратските ти маниери започват да стават прекалено дръзки.

— Искрено съжалявам, ако съм ви обидил с нещо — каза Лиъм.

— Съмнявам се! — извика Елизабет. — Значи цялата тази игра си е точно това — игра? — каза тя. — Да поискаш откуп, когато знаеш, че откуп не може да бъде платен, да задоволиш прищявката на девойката да види баща си — и да я направиш своя любовница, когато всичко това свърши?