Бренда Джойс - Играта

Агентът кимна и си тръгна.

Сесил мрачно заговори на празната стая.

— Мътните да го вземат! Нощните посетители означават заговор. Фицджералд отново заговорничи срещу кралицата! Но кой смее да заговорничи сега с куция, нищо не значещ лорд? Кой може да е толкова глупав… или толкова дързък?

Той се замисли дълбоко. Беше му дошло до гуша от проблема Ирландия, от нестихващото непокорство и размириците, раздухвани от онези полупобъркани, диви келти. Този проблем трябваше да бъде решен. Кралицата трябваше да има пълна власт над Ирландия, в противен случай враговете на Елизабет щяха да нахлуят там. Нима Сесил не бе казал от самото начало, че е лудост да отстраняват Фицджералд от Ирландия? И беше излязъл прав. Доказателството за това бе онзи твърде умен фанатик, водачът на бунтовниците, Джеймз Фицморис, който вече имаше подкрепата и на Франция, и на Испания, и на папата.

Сър Уилям бе твърдо решен да узнае самоличността да новите заговорници. Може би сега щеше да се открие възможност за разрешаване на проблема — възможност, от която всички да са доволни, възможност, чрез която всичко да си дойде на мястото.

Мъжът крещеше.

Войниците равнодушно гледаха разпънатото му на дибата 3 3 диба — старинен уред за мъчения. — Б.пр. тяло. Когато ужасяващите му крясъци затихнаха, един от тях пристъпи напред. Беше облечен в червен жакет и светли панталони и носеше шпага, която очевидно не служеше само за украса. Кастеланът на замъка Тилбъри доближи лицето си до това на мъжа.

— Хайде, моряко, сигурно вече можеш да говориш. Защо ти и приятелят ти сте дошли на брега на Тилбъри? Кого доведохте? Кого чакате? Имаш една минута да ми кажеш това, което искам. При следващото завъртане на колелото ръцете ти ще бъдат откъснати от тялото ти, а вероятно и краката ти.

— Моля ви! Господи, имай милост, не! — изхълца морякът. — Ще говоря, ще говоря!

Кастеланът кимна.

— Хайде, говори.

— Ние… ние идваме от „Морски кинжал“.

Очите на кастелана се разшириха.

— „Морски кинжал“? Корабът на Лиъм О’Нийл?

От гърлото на морякът се изтръгна измъчен звук, който явно бе потвърждение.

— О’Нийл е тук? В Тилбъри?

— Не, Ваша светлост. Ние го чакаме, за да го върнем обратно на кораба.

Кастеланът се ухили и потърка ръце с неподправена радост.

— Дяволите да го вземат! Това е щастливият ми ден. Колко ще бъде доволна добрата кралица, когато предам в ръцете й прословутия господар на моретата!

Той рязко се обърна към моряка, все още разпънат на дибата.

— Къде отиде О’Нийл? Каква мисия изпълнява?

— Не зная — изхленчи морякът.

Гняв прекоси лицето на кастелана и той даде знак на мъжа, който въртеше колелото на дибата.

Морякът изкрещя. После отново и отново.

Препускаха обратно към замъка Тилбъри, който вече се показваше в далечината. Катрин бе толкова уморена, че едва се крепеше върху седлото; толкова уморена, че не можеше вече да мисли. Тялото й крещеше от болка, напрегнатите й мускули бяха отмалели от дългите часове, прекарани на седлото. Но гледката на замъка, очертан на фона на синьото небе, й даде сили. Въпреки че галопираше към своята гибел — пиратския кораб — тя бе твърде изтощена, за да се интересува от каквото и да било друго, освен от това да слезе от коня час по-скоро. След като отпочинеше, щеше да се изправи лице в лице със съдбата си. А дотогава щеше да се уповава на мисълта, че Хю е жив. Защото тази мисъл й даваше нов шанс, нова надежда.

Внезапно Лиъм замръзна на седлото си. Ръката му стисна дръжката на шпагата.

— Мак — промълви той. — Нещо не е наред.

Макгрегър посегна към пистолета си, но в същия миг бяха нападнати.

Дузина пехотинци изскочиха от гората и връхлетяха върху тях с извадени шпаги. Още щом чу страховития звън на стоманените остриета, Катрин изкрещя. Вместо да слезе от коня, Лиъм го пришпори напред и се хвърли да посрещне първия си нападател, като веднага се промъкна между ударите на шпагата му и го прободе в гърдите. Мъжът падна, а жакетът му се обагри в кръв. Лиъм бързо посече още един нападател, после още един, и още един. Конят му пронизително изцвили — нечие вражеско острие го бе проболо и хълбокът му започна да кърви.

Катрин осъзна, че Лиъм и шотландецът са я заградили от двете страни, за да я предпазят от нападателите, но това не намали страха й. Лиъм продължаваше да отблъсква ударите със същия резултат — убиваше или раняваше войник след войник. Междувременно Макгрегър бе захвърлил пистолета, с който беше прострелял един нападател и сега въртеше шпагата със същата изумителна ловкост като своя капитан. Катрин се беше вкопчила в юздите и наблюдаваше с малодушен страх как Лиъм и Макгрегър отблъскваха многобройните си неприятели. Земята около тях вече беше покрита със сиви мундири. Беше невъзможно, напълно невъзможно двамата да успеят да се преборят с толкова войници. И все пак изглеждаше, че победата скоро ще бъде тяхна.