Бренда Джойс - Играта

Какво се надяваше да спечели Фицджералд от съюза си с човек, когото светът бе нарекъл „Господар на моретата“?

Тези мисли започваха да измъчват Лиъм. Той се намести на седлото и отправи още един, по-остър поглед към Катрин. Наложи си да си напомни, че няма защо да бърза. Катрин бе негова. Дори ако му хрумнеше да се замисли за немислимото, да направи невъзможното, любовницата много лесно можеше да стане съпруга.

Но угризенията го измъчваха независимо от намерението му да остане студен като камък, да бъде безсъвестен. Той още веднъж погледна крадешком към Катрин. Правеше го единствено за нейно добро, нали? В противен случай тя щеше да се върне в Ирландия и да проси хляб също като останалите бездомни жертви на войната. Катрин се нуждаеше от неговата закрила, нуждаеше се от него. А след време щеше да е толкова щастлива да е с него, колкото и другите жени, които бе притежавал. Беше уверен в това. Щеше да я задоволява в леглото и извън него, щеше да я обсипе с повече богатства, отколкото тя изобщо бе виждала.

Погледите им се сблъскаха и останаха вперени един в друг. В нейния продължаваше да кипи ненавист. Враждебността и обидата правеха очите й възхитително блестящи. Лондон вече бе останал зад гърба им и Лиъм внезапно изпита съжаление към пленницата си. Не можеше да го превъзмогне, нито да го контролира. Сърцето му потръпна. Чувството бе дяволски болезнено. Твърде добре си спомняше какво значи всичко да ти е отнето, какво е да си безсилна, невинна и неволна жертва на по-силния от теб, да бъдеш абсолютно зависим. Какъвто беше самият той преди шестнадесет години, когато Шон О’Нийл се бе появил изневиделица в живота му и го бе променил завинаги.

Есекс, 1555

Момчето чу виковете, промъкна се безшумно до прозореца и се сви под него, уплашено да погледне какво става долу. Но до слуха му достигна плачът на майка му и страхът му се усили. То вдигна глава, за да надникне навън и изтръпна.

В малкия двор пред къщата им стояха около дузина мъже на коне. Всички до един бяха грамадни воини, облечени в рунтави мечи кожи, с обръснати глави, със стари железни щитове на гърбовете и с огромни мечове, затъкнати отстрани. Под кожените си наметки носеха груби вълнени туники, а краката и ходилата им бяха боси. Момчето ги гледаше като замаяно. Никога досега не бе виждало толкова странни и диви хора.

— Не можеш да направиш това, Шон! — извика майка му. Мери Стенли беше светлокоса жена с красиви, изящни черти. Обноските и роклята й бяха елегантни, но сивите й очи се бяха разширили от страх. Момчето изкрещя, когато огромният непознат мъж с рунтава коса, който стоеше срещу нея, замахна с ръка.

— Млъкни, жено! — извика Шон и я удари.

Майката на момчето падна на земята. Звукът на брутална плесница отекна в двора.

Момчето изскочи с вик от къщата. Докато тичаше осъзна, че няма оръжие, с което да се бори срещу натрапника, но бе твърде късно.

— Спри! — извика то. И се хвърли върху непознатия.

— Мътните да го вземат, какво е това? — Шон О’Нийл беше четири пъти по-грамаден от него и не бе нужно да влага кой знае колко сила в удара си. Момчето падна в прахта до майка си, а тя рязко го придърпа в прегръдките си. Лицето й беше пребледняло от ужас, в очите и блестяха сълзи. Но момчето не искаше майка му да го защитава, напротив — бе излязло да защити нея. То се отскубна от ръцете й и се изправи. Но Шон се протегна, сграбчи го за кадифения жакет и го вдигна във въздуха.

Сетне се обърна с лице към хората си.

— Това ли е моят син? — Не можеше да повярва. — Този глупав английски келеш?

Лиъм спря да се съпротивлява, защото просто нямаше начин да се освободи от болезнената хватка на мъжа. Значи това бе Шон О’Нийл — бащата, когото никога не беше виждал, човекът, който беше изнасилил майка му преди толкова години. Мери никога не му бе казала истината, но той бе чувал историята много пъти, защото всички говореха за това зад гърба им, още от времето, когато Лиъм и майка му живееха в двореца — първо при вдовстващата кралица, Катрин Пар, а после и при принцеса Елизабет.

При вида на момчето в син жакет и бели панталони, което висеше в ръката на вожда им, ирландските воини избухнаха в кикот и подигравки.

Отвратен, Шон го пусна толкова внезапно, че Лиъм падна по гръб върху твърдата земя. В гърдите му бликна омраза. Той веднага скочи на крака.

— Не докосвай майка ми!

Очите на Шон се разшириха, после той се засмя.

— Правя това, което ми харесва, момче и отсега нататък ти също ще правиш това, което ми харесва. Идваш с мен.