Бренда Джойс - Играта

— Сега знаеш. — Джералд потрепери от безсилна ярост. — Трябваше да си стоиш във Франция. Не мога да ти дам подкрепа, Кейти.

Катрин обгърна раменете си с ръце.

— Аз ще й дам — каза тихо Лиъм.

Джералд го стрелна с гневен взор.

— Не. Няма да ти позволя да използваш дъщеря ми като просто селско момиче. Тя е дъщеря на два велики рода.

Пиратът леко се усмихна.

— Боя се, че не можеш да ме спреш.

Сякаш жените си бяха отишли от стаята. Джералд гледаше само към Лиъм.

— Колко приличаш на баща си.

Лиъм повдигна рамене с безразличие.

— Точно като него съм, или поне така казват.

— Не мисля — каза Джералд и мрачно се усмихна. — Мисля, че си много, много различен от Шон О’Нийл. Това, че още не си сторил нищо на Кейти, го доказва.

— Можеш да мислиш каквото си искаш, Фицджералд. — Лиъм сви рамене. — Но сега, когато показах на Катрин, че няма друг избор, освен да остане с мен, ние си отиваме.

— Не — прошепна Катрин с натежал от сподавени сълзи глас. Сетне се взря с нескрита враждебност в Лиъм — сина на прословутия, жесток Шон О’Нийл. Не й беше казал, но тя трябваше да се досети сама. Баща й грешеше. Пиратът бе точно като Шон, знаеше го от опит.

— Имам предложение за теб, О’Нийл — заяви Джералд.

— Така ли? — попита скептично Лиъм. — Нима би могъл да ми предложиш нещо, което да ме заинтересува поне малко?

Катрин впери очи в баща си, после в своя похитител. Новата насока на разговора никак не й харесваше. Ужасът й надхвърли всякакви граници.

Баща й дори не я погледна.

— Колко силно я желаеш?

Катрин зяпна, сигурна, че не е чула добре.

— Достатъчно силно, за да я задържа против волята й и противно на собствения си разум — отговори спокойно Лиъм.

Джералд се приближи сковано до него. Очите му бяха ярък, черен пламък.

— Достатъчно силно, за да се ожениш за нея?

Катрин изпищя ужасена, но никой не й обърна внимание. Лиъм замълча за миг.

— Защо ми е да се женя?

— Всеки мъж се нуждае от съпруга. Тя няма зестра, но ще ти я дам с благословията си — каза Джералд. — Вярно е, че съм разорен, че Дезмънд го няма, но в жилите на дъщеря ми тече благородна кръв. Родословието на Фицджералд се простира чак до самия Завоевател 2 2 …чак до самия Завоевател — Вилхелм Завоевателя (1027 — 1087), дук на Нормандия. В битката при Хейстингз през 1066 г. разгромява и убива узурпатора на английския престол Харолд и сам става крал, поставяйки началото на норманската династия. — Б.пр. . При това Катрин много прилича на майка си. А майка й дари графа на Ормънд със седем здрави сина. Какво по-добро можеш да очакваш? Ти си незаконен син на О’Нийл, при това от англичанка. Кланът ти никога няма да те избере за свой водач. Родът ти никога няма да те приеме. Англичаните те мразят и се страхуват от теб. — Черните очи на Джералд мятаха огън. — Но аз ще те приема, Лиъм.

— Татко! — извика Катрин, треперейки неудържимо. — Не!

Лиъм присви очи.

— Нямам нужда от съпруга, която да ме дари със синове и ти го знаеш. Нямам нужда и от синове. Както правилно изтъкна, аз не съм благородник. Какво ще наследят те? Купчината скали, които наричам свой дом? Трите ми пиратски кораба? — Той дрезгаво се засмя. — Не желая съпруга, Фицджералд. Никога не съм имал нужда от род. А ако тя ме дари със син, значи кръвта му ще е синя, вместо червена.

— Един ден — разгорещено прошепна Джералд, — синът ти ще наследи част от Дезмънд.

Впила пръсти в собствените си рамене, Катрин си повтаряше, че това не се случва. Че не може да се случва. Усмивката на Лиъм беше насмешлива.

— Предложението ти е лишено от смисъл. Дезмънд вече не съществува.

Катрин гледаше изсеченото, красиво лице на пирата и го мразеше по-силно от всякога.

В продължение на няколко напрегнати, безкрайни мига баща й остана безмълвен — мигове, в които двамата мъже се взираха един в друг и преценяваха нуждите и амбициите си. Джералд сложи край на напрежението.

— Ако още бях граф на Дезмънд, ти щеше да я вземеш веднага, дори ако беше грозно муле. И то без зестра.

Лиъм наклони глава.

— Вероятно.

Джералд се втренчи в него.

— Тъй като не можете да ме отклоните от целта ми, милорд, ние ще тръгваме — каза меко Лиъм.

Катрин започна тихо да плаче. С последните жалки останки от своята гордост тя се въздържа да не се хвърли в краката на баща си, да не се притисне към коленете му като малко дете, което се страхува да не бъде изоставено или отвлечено. Предателството му се бе забило като кинжал в гръдта й.