Бренда Джойс - Играта

— Един ден ще имам главата ти, О’Нийл — каза накрая Фицджералд. Но тонът му беше мек. Очите му още горяха.

— Нима? Желая ти успех в опитите да я получиш. — Лиъм се обърна км Катрин. — Хайде. Заминаваме веднага.

Катрин вдигна глава и през сълзите си видя, че пиратът е напълно невъзмутим и решителен както винаги. Но друго не бе и очаквала. За него това беше игра, нищо повече. Глупачката бе тя. Защото се бе надявала, че Джералд наистина ще направи опит да надхитри похитителя й. Вместо това баща й му беше предложил да му я даде за съпруга.

Сивият поглед на Лиъм срещна нейния. Той я хвана за ръката. Катрин беше толкова замаяна, че дори не се опита да се освободи от него.

— Хайде, Катрин. — Гласът му прозвуча почти нежно. — Каузата ти е загубена.

Тя преглътна риданието, надигнало се в гърлото й.

Джералд ги наблюдаваше с неразгадаемо изражение.

Лиъм се отправи към вратата, прегърнал Катрин през кръста. Тя се остави да я отведе. Решила бе да не мисли. Твърде болезнено беше.

Бяха стигнати вече до тъмния салон, когато Елинор извика на Лиъм да спре. Ръката му още беше около кръста на Катрин. Елинор се спусна надолу по стълбите към тях.

— О’Нийл, има нещо, което трябва да знаеш.

Лиъм се спря.

— Тогава побързай.

Катрин не желаеше да чува нищо повече от онова, което мащехата й имаше да казва, но противно на волята си вдигна взор към нея.

Елинор се усмихна.

— Макар да не мисля, че той ще се намеси, все пак не мога да бъда сигурна. Вероятно ще се вбеси, задето си откраднал нещо, което му принадлежи.

Лиъм се раздразни.

— Говориш загадъчно, а аз нямам време за игри. Говори по-ясно, лейди Фицджералд.

— Добре тогава. Говоря за Хю Бари.

Когато чу името на мъртвия си годеник, Катрин се вкамени.

— Що за игра е това? — извика тя. — Хю е мъртъв, Елинор. Той умря при Афейн. Умря преди цели шест години.

— Не, Катрин — каза мащеха й. — Не знаеш ли, че той се излекува от раните си? Когато дойде време да го погребат с останалите, се разбра, че още е жив. Все пак, беше твърде близко до смъртта и минаха много седмици, преди лекарите да се уверят, че раните му ще заздравеят. Казват, че е било чудо, божи дар. Той е жив, Катрин. Хю Бари е жив.

Катрин се олюля. Това трябва да бе лъжа — ужасна, страшна, болезнена лъжа. Защото, ако Хю беше жив, той щеше да я е потърсил. И все пак Елинор не можеше да изрече такава лъжа. Подът под краката на Катрин се разклати, главата й се завъртя и тя се свлече в ръцете на Лиъм.

А когато пиратът проговори, гласът му звучеше странно и далечно.

— Кой, по дяволите, е Хю Бари? — попита той.

Елинор се засмя.

— Любимият на Катрин от детинство, човекът, за когото тя трябваше да се омъжи на петнадесетия си рожден ден. — Тя отправи продължителен поглед към Лиъм. — Може би все пак ще решиш да се ожениш за Катрин, О’Нийл.

Беше престанал да се вълнува за повечето неща преди много години, още когато бе в двореца — малко ирландско момче, копеле, отхвърлено, жестоко подигравано и обиждано от другите деца. Сега Лиъм гледаше как Катрин бърше очи с края на пелерината си и си повтаряше, че това не го вълнува. Отказваше да се вълнува.

Вълнението само по себе си бе нещо опасно, но при него можеше да отвори и стари рани, които отдавна беше излекувал или просто забравил.

Поставил безстрастен израз на лицето си и ръка през кръста на Катрин, Лиъм я поведе към червенокафявия си жребец. В истеричното си състояние, тя едва ли щеше да може да язди сама.

Въпреки ужаса си, Катрин трябва да бе разбрала, какво се готви да направи той, защото внезапно се дръпна и за негова изненада се извърна с лице към него и процеди през зъби:

— Няма да яздя с теб, О’Нийл!

— Не си в състояние да яздиш сама — възрази той.

Сълзи изпълниха очите й и се търкулнаха по бузите й.

— Няма да яздя с теб — отново извика тя, втурна към собствения си кон, който Макгрегър държеше и се метна на седлото с развети поли.

— Тогава трябва да се съсредоточиш върху ездата — каза решително Лиъм. Но после противно на волята му, тонът му се смекчи. — Можеш ли да го направиш, Катрин?

Тя го погледна така, сякаш той беше излъгал любовта и доверието й, после рязко издърпа поводите от ръцете на Макгрегър. Лиъм веднага разбра намеренията й. Когато тя дръпна юздите и обърна коня си, като яростно го смушка с пети, Лиъм се хвърли към жребеца.

Не сполучи. Конят препусна в галоп през предната порта. С ругатни на уста, Лиъм скочи на седлото на собствената си кобила.