Бренда Джойс - Играта

— Джини! Върни се! Джини! Помогни ми! Искат да ми откраднат сина!

Но никой не се отзова на виковете й. Изтощена и отчаяна, тя се свлече на пода. Джулиет, която се бе спуснала по петите и, я намери простряна по очи да драска по паркета с разкървавени пръсти, скимтяща като ранено животно.

В празния салон измъченият й шепот отекна като камбанен звън. Нямат право! Нямат право! Господи, помогни ми! Искам си сина!

Хок зарея празен поглед към хълмовете, които вече бяха потънали в тучна зеленина и осеяни с диви жълти цветя. Небето бе толкова синьо, че денят изглеждаше идиличен. Но това беше илюзия. В ушите на Хок все още кънтяха писъците на Катрин. Не тези по време на родилните мъки, а след това, когато беше разкъсана от много по-силна болка. Когато бе наредил да вземат бебето й.

Дворът на имението бе пълен с оседлани коне и войници. Специална покрита карета очакваше дойката и детето. Елизабет изрично бе подчертала колко е важно детето да бъде в безопасност и бе настояла Хок да го донесе в Лондон лично.

Хок беше нещастен и мрачен. Съпругата му обичаше О’Нийл до полуда и в този ден той бе осъзнал, че Катрин е жена, която наистина е способна до края на дните си да копнее по пирата. О, да, тя вероятно щеше да изпълнява съпружеските си задължения към него, можеше никога повече да не спомене и дума за миналото, можеше да се грижи охотно за домакинството и да топли леглото му, да му роди дузина синове. Но винаги щеше да обича Лиъм О’Нийл. Хок се запита какво ли е да обичаш някого толкова силно, толкова всеотдайно и пълно.

Ето че сега той й бе отнел не само нейния любим, но и детето й. В гърлото му се надигна буца. Проклятие! Беше станал слаб. Да откъснеш едно дете от прегръдките на майка му бе едно от най-тежките престъпления. Престъпление, което му се щеше да не бе извършвал и което не искаше да извършва никога повече, дори и заради своята кралица.

Но Катрин щеше да го преживее. Тя бе силна жена. Ала въпреки че беше уверен в това, болката не оставяше душата му на мира.

— Как можахте!

Хок се извърна и се озова лице в лице с един разгневен ангел. Джулиет.

— Мислех ви за благороден, почтен, добър човек, но това, което направихте, беше чудовищно! — Тя плачеше.

Хок се вцепени. Обвиненията й попаднаха право в сърцето му. Знаеше, че няма защо да се опитва да се защитава пред тази девойка с лунни очи.

— Не можех да откажа на кралицата.

— Напротив, можехте! — извика Джулиет.

Той видя, че ръцете й са свити в юмруци.

— Вие не разбирате.

— Разбирам — горчиво каза тя. — Разбирам, че съм се заблудила дълбоко във вас. Разбирам, че не сте и наполовина толкова благороден, колкото изглеждате. Разбирам, че сте ревнив, да, ревнувате за това, че Катрин обича друг мъж. Може би още от самото начало сте планирали това! — Гласът й премина в яростен крясък. — Да се отървете от детето на О’Нийл! — Джулиет вирна глава, предизвиквайки го да отрече твърденията й.

Но той не го стори. Дори да се опиташе, тя нямаше да му повярва.

— Как е Катрин?

Смехът й бе рязък и жлъчен.

— Как е тя? Тя най-накрая припадна… дяволите да ви вземат!

Хок пребледня.

Джулиет се завъртя, хвана полите си и изтича обратно в къщата.

Стиснал зъби, Хок накара да доведат коня му и се качи на седлото.

— Изпратете да вземат дойката и детето — обърна се той към един от войниците. — Готови сме за тръгване.

Катрин отказваше да говори с когото и да било, дори с Джулиет. Остана в леглото цели два дни, за да възвърне силите си. Не успя, разбира се, но нямаше време да чака да се възстанови напълно. Трябваше да направи това, което бе длъжна да направи.

Не сподели намеренията си с никого — нито с Джулиет, нито с Джини, макар че и двете жени й съчувстваха и изглеждаха не по-малко нещастни от нея. На третия ден след раждането на своето бебе Катрин облече слугинските дрехи, които една слабоумна кухненска прислужница й бе донесла през нощта по нейно нареждане. Сетне привърза към бедрото си един ирландски кинжал, като внимаваше да го скрие добре, така че никой да не може да го забележи.

Когато дойде нощта и всички в имението, включително Джулиет, която бе отказала да се прибере у дома в Търлстоун, бяха дълбоко заспали, Катрин се измъкна от леглото, излезе от къщата, наметнала върху чуждата рокля проста сива пелерина и се промъкна до конюшните. Вътре нямаше никой — всички слуги и коняри спяха в отделна къща. Тя избра коня, който бе яздила при последното си пътуване от Лондон към Корнуол през пролетта. Непоколебимата решителност й даваше необикновена сила и за броени мигове Катрин успя да се качи съвсем сама на седлото на послушното животно. Едва когато вече препускаше през входната врата на Хокхърст тя усети колко е слаба. Толкова й прималя, че се наложи да се вкопчи в седлото и да си повтаря непрестанно, че не бива да припада, не сега, когато й предстоеше дълъг и труден път.